— Един-два дни.
— Значи има шанс, ако пристигне ваксината?
— Да. Ако пристигне.
— Ти не вярваш, че ще пристигне, нали?
— Не. Прекалено е далеч. Вероятността е съвсем малка.
— Аз мисля, че ще пристигне.
— Добре — рече Соумс. — Истинска вярваща. — После прибави: — Извинявай, Карън. Не говорех сериозно. Просто съм уморен.
— Знам. Не си спал две денонощия, нали?
— Преди малко подремнах.
— Един час не е нищо при такава умора.
— Вярно е. Но все пак извинявай.
— Има шанс — каза тя. — Може и да не вярваш, но брат ми е шофьор. Той смята, че Пътят не е съвсем непроходим.
— И в двете посоки ли? Навреме? Наистина не вярвам. Ще е нужен невероятен късмет и най-добрите шофьори на света. А ние дори не знаем дали още пазят ваксината. Според мен това е краят.
— Възможно е.
Той удари папката в бедрото си.
— Защо да си говорим празни приказки? Това момиче може да се спаси. Съвсем лесно. Само ми дай хафикин и веднага ще започна да я лекувам. Иначе просто броим мъртвите.
— Но ваксината ще пристигне.
— Съмнявам се.
Лекарят спря, за да измери пулса на поредния болен.
— Добре.
Продължиха по коридора и госпожица Ейкърс го докосна по ръката.
— Няма да навреди — каза тя, цялата в бяло. — Нищо не може да се направи. Никой не е виновен, но наистина нищо не може да се направи. Сто трийсет и шеста стая е свободна.
Соумс застана неподвижно за миг, после кимна.
Тя имаше право и докато двамата лежаха, той се замисли за Пътя, но не й каза нищо.
— Скоро — рече госпожица Ейкърс. — Скоро. Не се тревожи толкова много.
Той я погали по рамото.
— Спомняш ли си Трите дни?
— Не.
— Аз си ги спомням — каза Соумс. — Пращахме хора на Луната, Марс и Титан. Завладяхме космоса. Изгубихме време. Имахме Обединени нации. Но какво стана? Три отвратителни дни и всичко отиде по дяволите. Аз видях как дойдоха ракетите, Карън. И седях и слушах радиото, докато всичко не свърши. Пуснаха ги навсякъде. Ню Йорк е радиоактивен. Също и повечето големи градове. Може би са оцелели само островите: Карибите. Хаваите, Япония, Егейските острови. Те продължиха да предават и след като другите прекъснаха. Може би в Япония и Средиземноморието все още има хора. На Карибите със сигурност има. Не знам. Но аз видях как се случи. Беше ужасно. Усещане за обреченост. И все пак доскоро смятах, че може да успеем. Чудя се дали хората на Марс още са живи. Или на Титан? Дали някога ще се върнат тук? Съмнявам се. Мисля, че са мъртви, Карън. Мисля, че е време всички да го признаем. Ако не сме прецакали всичко, то е просто защото не сме опитали. Чудя се дали ако небето някога изчисти, ще е останал някой, за да го разбере. Може би ще има оцелели — на някой остров или на Западното крайбрежие. Но се съмнявам. Ако оцелеем, ще има повече изроди, отколкото сега. Човекът ще престане да е човек, за Бога!
— Ще оцелеем — каза тя. — Хората винаги са се прецаквали. Но са много. Някои ще оцелеят.
— Надявам се да си права.
— Чуй камбаните. Всяка една означава смърт. Преди ги биеха и в празнични дни и тогава означаваха живот. Мисля, че някой ще мине по Пътя. Но и иначе няма да умрем всички. Трите дни са били ужасни. Знам. Слушала съм за тях. Но не се предавай.
— Не мога. Чувствам се… загубен.
Тя го погали.
— Не можеш да направиш нищо повече от това, което правиш сега. Остават само чувствата ти. Аз не помня Трите дни, но дори те не са сложили край. Не го забравяй. Ние все още сме тук.
Соумс я целуна. Стаята бе тъмна и антисептична.
— Имаме нужда тъкмо от хора като теб — каза той и госпожица Ейкърс поклати глава.
— Аз съм обикновена медицинска сестра. Защо не поспиш? Ще направя визитацията вместо теб. Ти си почини. Може би утре…
— Да. Може би утре. Не вярвам, но ти благодаря.
След малко тя го чу да захърква и стана. Излезе от стая 136, цялата в бяло, и направи визитацията вместо него.
Камбаните цепеха въздуха, защото до болницата имаше три черкви, но госпожица Ейкърс не преставаше да мери пулсове и температури, да налива вода и да се усмихва. И макар че не помнеше Трите дни, когато влизаше във всяка нова стая, разбираше, че те все още продължават.
На сутринта Танър мина през калта, нападалите клони, камъните и мъртвата риба, отвори задното отделение и свали моторите. Зареди ги, прегледа ги и ги спусна по рампата.
След това се вмъкна в кабината и вдигна задната седалка. Под нея имаше голям алуминиев сандък. Хел заключи капака, вдигна го и го изнесе навън.
— Това ли е ваксината?
Той кимна и го остави на земята.
— Не знам как се съхранява това нещо и дали вътре се поддържа ниска температура, но не е чак толкова тежко, че да не мога да го карам на багажника. В крайното дясно отделение има въжета. Донеси ми ги и ми помогни — вземи също помилването ми от средното отделение. Голям картонен плик.