Развързаха сандъка и го сложиха в багажника на автомобила. Свалиха предния десен прозорец и Танър седна до шофьора, протегнал ръка навън.
Сирената зави и болката пропълзя към рамото на Хел. Малко оставаше да отпусне пръсти.
— Къде си държите реката? — попита той.
— Малко по-нататък. Ще стигнем дотам за нула време.
— Побързайте.
— Ей го де е мостът. Ще минем по него и тогава я хвърли — колкото можеш по-надалече.
— Човече, адски съм уморен! Не съм сигурен дали ще успея…
— Побързай, Джери!
— Бързам, по дяволите! Нямаме криле!
— Вие ми се свят…
Излязоха на моста и спряха. Танър бавно отвори вратата и слезе.
Олюля се и двамата полицаи му помогнаха да стигне до парапета.
— Струва ми се, че няма да…
После събра сили, замахна и хвърли гранатата далеч във водата. Последва експлозия, вдигнаха се вълни. Ченгетата въздъхнаха и той се подсмихва.
— Всъщност нищо ми няма — каза Танър. — Само се преструвах, за да ви дразня.
— Защо…
В този момент той се строполи на земята и полицаите видяха бледото му лице на светлината на автомобилните фарове.
На другата пролет, когато в деня на откриването на статуята на Хел Танър установиха, че някой е надраскал мръсни думи по нея, на никого не му хрумна да попита логичния виновник защо го е направил, а на следващия ден вече беше късно, защото той бе заминал, без да остави обратен адрес. По това време бяха откраднати няколко коли и не откриха нито една от тях в Бостън.
Затова отново покриха огромната му статуя, която го представяше яхнал гигантски бронзов „Харли Дейвидсън“, и я почистиха за евентуалното потомство. Ала ветровете продължаваха да я брулят и небесата все още изсипваха боклуци.