Другите шофьори също се качиха в бронираните си коли. Радиостанцията запращя и забръмча, после се разнесе глас.
— Първа кола — готова! — Пауза.
— Трета кола — готова! — отговори друг глас.
Танър взе микрофона и натисна бутона.
— Втора кола — готова.
— Тръгвайте.
Трите коли потеглиха нагоре по рампата.
Вратата пред тях се отвори и те излязоха в бурята.
Излизането от Лос Анджелис беше кошмарно. Валеше като из ведро, по бронята на колата падаха камъни колкото бейзболни топки. Танър включи специалните фарове. Носеше инфрачервени очила.
Радиото продължаваше да пращи и като че ли се чуваше далечен глас, но Хел не разбра какво се опитва да каже.
Стигнаха до края на шосе 91 и когато големите им гуми се понесоха по неравния терен, Танър изпревари другите. Той знаеше пътя, а те — не.
Използваше стар контрабандисти маршрут, по който някога бе карал захарни изделия на мормоните. Може би беше последният, който го знаеше. Може би, но пък винаги имаше някой, който искаше да спечели лесни пари. Така че в Лос Анджелис можеше да го знае и още някой.
Почнаха да падат светкавици, цели снопове. Колата бе изолирана, но скоро косата му се наелектризира и щръкна. Веднъж му се стори, че вижда гигантски отровен гущер, но не беше сигурен. Държеше ръката си на разстояние от оръжейния пулт. Трябваше да си пази боеприпасите, докато опасността не стане очевидна. Задните скенери показваха, че една от другите коли може би е изстреляла ракета, ала не можеше да провери, защото след като напуснаха сградата, радиовръзката бе прекъснала.
Водата заливаше колата му. Небето тътнеше като артилерийско стрелбище. Пред него падна скала, голяма колкото надгробен камък, и той рязко зави. От север на юг по небето проблясваха червени светлини. Когато угасваха, Танър виждаше многобройни черни ивици, движещи се от запад на изток. Обезсърчителна гледка. Бурята можеше да не спре дни наред.
Продължи напред, като заобиколи един радиоактивен участък, който не се беше нормализирал през четирите години, откакто за последен път бе минавал оттук.
Стигнаха до място, където пясъкът беше стопен и образуваше стъклено море. Танър намали скоростта, като внимаваше за кратери и пропасти.
След още три пороя камъни небето най-после се изчисти и стана ясносиньо с лилаво по краищата. Тъмните завеси се отдръпнаха към полюсите и ревът отслабна. На север остана виолетово сияние и над хоризонта зад гърба му надвисна зелено слънце.
Хел свали инфрачервените очила и превключи на нормални нощни фарове.
В пустинята щеше да е достатъчно тежко.
През тунела, осветен от фаровете, прелетя нещо като огромен прилеп и изчезна. Той не му обърна внимание. След пет минути създанието отново се появи, този път много по-близо, и Танър пусна сигнална ракета. Освети се черен силует, широк повече от десет метра, и Хел изстреля два откоса с петдесеткалибровите картечници. Прилепът падна на земята.
За обикновените хора това беше Прокълнатия път или, както го водеше официално скапаното правителство, Алеята на прокълнатите. За Хел Танър това все още беше паркингът. Бе минавал оттук тридесет и два пъти.
Той водеше, другите го следваха и нощта се изтъркваше като абразив.
Оттук не можеше да мине самолет. Не и след войната. На около двеста метра височина започваха ветровете, могъщите ветрове, които обикаляха около земното кълбо, брулеха планинските върхове и поваляха старите секвои, разрушаваха сгради, събираха птици, прилепи, насекоми и всичко живо в мъртвия пояс, ветровете, които кръжаха около света и покриваха небесата с тъмни ивици от останки, които се срещаха, сливаха, сблъскваха и изсипваха на земята тонове боклуци, когато образуваха прекалено голяма маса. Категорично не можеше да става и дума за въздушен транспорт никъде по света, защото тези ветрове никога не спираха. Не и през двадесет и петте години, откакто Танър се помнеше.
Той продължи напред по диагонал от зеления залез. Наоколо все още се сипеше прах, на огромни облаци, и небето бе лилаво, а после отново стана мораво. След това слънцето залезе, настана нощ и звездите бяха едва забележими точици светлина някъде над целия този ад. Скоро изгря луната и лицето й имаше цвят на чаша кианти, повдигната пред пламъка на свещ.
Хел запали нова цигара и започна да ругае, бавно, тихо и безстрастно.
Пътуваха сред купища останки: камъни, метал, части от машини, корабен нос. Змия, дебела колкото контейнер за смет и тъмнозелена на лунната светлина, пресече пътя на Танър и той удари спирачка. Преди отново да натисне газта пред него се плъзна люспесто тяло с дължина поне тридесет и пет метра. Когато погледна инфрачервения ляв екран, му се стори, че вижда две очи, блестящи в сянката на купчина греди и тухли. Хел протегна ръка към оръжейния пулт и не я отдръпна в продължение на няколко километра.