Вратата беше отворена и висеше на долната си панта.
Вътре Танър различи очертанията на двамата мъже. По таблото и седалката имаше кръв.
Другите двама шофьори застанаха до него и погледнаха в кабината. После по-ниският се вмъкна вътре и провери пулса и дишането на жертвите.
— Майк е мъртъв — извика той. — Обаче Грег идва в съзнание.
Влажното петно под задния край на колата започна да се разширява и във въздуха замириса на бензин.
Танър извади цигара, отказа се и я прибра в пакета. Чуваше клокоченето на бензина, който изтичаше от огромните резервоари.
— Никога не съм срещал такова нещо… — каза мъжът, който стоеше до него. — Виждал съм снимки, но… Никога не съм срещал такова нещо…
— Аз съм срещал — каза Хел. Вторият шофьор се измъкна от смачканата кабина и помогна на мъжа, когото бе нарекъл Грег.
— Грег е добре — рече той. — Само си е ударил главата в таблото.
— Вземи го с тебе, Хел — каза другият. — Ще ти помага, когато се оправи. — Танър сви рамене и запали цигара.
— Мен ако питаше, не… — започна мъжът.
— Мамка му — изруга Танър и издиша дима в лицето му. После погледна другите двама. Грег беше тъмноок и с тъмна кожа. Може би имаше индианска кръв. Под дясното му око имаше белези от шарка. Скулите му бяха високи, косата — черна. Бе висок колкото Хел, който беше метър и деветдесет, макар и не толкова тежък. — Трябва да погребем Майк — каза ниският.
— Не ми се ще да губим време — отвърна другарят му, — но…
В този момент Танър хвърли цигарата си в локвата зад колата и се просна на земята.
Разнесе се взрив, изригнаха пламъци. Последваха нови експлозии. Хел чу ракетите, които полетяха на изток и оставиха тъмни следи в горещия следобеден въздух. Боеприпасите за петдесеткалибровите картечници избухнаха, след тях и ръчните гранати. Танър се зарови още по-дълбоко в пясъка, покри главата си и запуши уши.
Веднага щом всичко утихна, той грабна пушката си. Ала те го бяха изпреварили. Хел видя дулото на пистолет, бавно вдигна ръце и се изправи.
— Каква беше тая глупост, по дяволите? — като се целеше в него, попита другият шофьор.
— Сега не се налага да го погребваме — усмихна се Танър. — Кремацията е достатъчна, а и вече свърши.
— Можеше да ни убиеш, ако картечниците или ракетохвъргачките бяха насочени насам!
— Обаче не бяха. Проверих.
— Парчетата можеха… Аха… разбирам. Вдигни си проклетата пушка, приятел, и я дръж с дулото към земята. Извади патроните и ги прибери в джоба си.
Танър се подчини. Другият продължаваше да говори.
— Искаше да ни убиеш, нали? И тогава щеше да се чупиш, както си се опитал да направиш вчера. Нали така?
— Ти го казваш, не аз.
— Но е вярно. Хич не ти пука, че всички в Бостън ще измрат, нали?
— Пушката ми вече е празна — каза Хел.
— Тогава се връщай в скапаната си бричка и потегляй! Аз ще те следвам през цялото време!
Танър се запъти към колата си. Чу другите да спорят зад него, но реши, че няма да го застрелят. Тъкмо се канеше да влезе в кабината, когато с периферното си зрение зърна някаква сянка и светкавично се обърна.
Грег стоеше зад него, висок и безшумен като призрак.
— Искаш ли аз да карам? — безизразно го попита младежът.
— Не, почини си. Още съм във форма. По-късно следобед, може би, като се пооправиш.
Грег кимна, заобиколи колата, качи се, седна и веднага отпусна облегалката си назад.
Танър затръшна вратата и запали двигателя. Климатичната инсталация се включи.
— Презареди пушката и я остави на лавицата — каза той и подаде оръжието и патроните на Грег, който кимна. После си сложи ръкавиците. — В хладилника има колкото искаш безалкохолни. Обаче нищо друго. — Грег отново кимна. Отвън се разнесе ревът на двигателя на трета кола. — Ами тогава да тръгваме. — Той превключи на скорост и свали крака си от амбреажа.
Чарлз Брит слушаше камбаната. Кабинетът му се намираше срещу катедралата и стените се тресяха от всеки удар. Вече си мислеше да заведе дело, защото смяташе, че постоянният звън разхлабва пломбите му.
Отметна кичур бяла коса от челото си и с присвити очи погледна през долната част на бифокалните си очила.
Прелисти поредната страница на дебелата счетоводна книга и продължи да чете.
Загуби, само загуби. Само да беше овладял пазара на лекарства. Патентованите препарати и аспиринът, изглежда, бяха единствените стоки, които се продаваха.
Дрехите бяха свършили. Всеки се задоволяваше с каквото има. Всички храни бяха съмнителни. Резервните части вървяха зле, защото напоследък никой не ремонтираше нищо. Защо да си правят труда?