Выбрать главу

Вратата беше отворена и висеше на долната си панта.

Вътре Танър различи очертанията на двамата мъже. По таблото и седалката имаше кръв.

Другите двама шофьори застанаха до него и погледнаха в кабината. После по-ниският се вмъкна вътре и провери пулса и дишането на жертвите.

— Майк е мъртъв — извика той. — Обаче Грег идва в съзнание.

Влажното петно под задния край на колата започна да се разширява и във въздуха замириса на бензин.

Танър извади цигара, отказа се и я прибра в пакета. Чуваше клокоченето на бензина, който изтичаше от огромните резервоари.

— Никога не съм срещал такова нещо… — каза мъжът, който стоеше до него. — Виждал съм снимки, но… Никога не съм срещал такова нещо…

— Аз съм срещал — каза Хел. Вторият шофьор се измъкна от смачканата кабина и помогна на мъжа, когото бе нарекъл Грег.

— Грег е добре — рече той. — Само си е ударил главата в таблото.

— Вземи го с тебе, Хел — каза другият. — Ще ти помага, когато се оправи. — Танър сви рамене и запали цигара.

— Мен ако питаше, не… — започна мъжът.

— Мамка му — изруга Танър и издиша дима в лицето му. После погледна другите двама. Грег беше тъмноок и с тъмна кожа. Може би имаше индианска кръв. Под дясното му око имаше белези от шарка. Скулите му бяха високи, косата — черна. Бе висок колкото Хел, който беше метър и деветдесет, макар и не толкова тежък. — Трябва да погребем Майк — каза ниският.

— Не ми се ще да губим време — отвърна другарят му, — но…

В този момент Танър хвърли цигарата си в локвата зад колата и се просна на земята.

Разнесе се взрив, изригнаха пламъци. Последваха нови експлозии. Хел чу ракетите, които полетяха на изток и оставиха тъмни следи в горещия следобеден въздух. Боеприпасите за петдесеткалибровите картечници избухнаха, след тях и ръчните гранати. Танър се зарови още по-дълбоко в пясъка, покри главата си и запуши уши.

Веднага щом всичко утихна, той грабна пушката си. Ала те го бяха изпреварили. Хел видя дулото на пистолет, бавно вдигна ръце и се изправи.

— Каква беше тая глупост, по дяволите? — като се целеше в него, попита другият шофьор.

— Сега не се налага да го погребваме — усмихна се Танър. — Кремацията е достатъчна, а и вече свърши.

— Можеше да ни убиеш, ако картечниците или ракетохвъргачките бяха насочени насам!

— Обаче не бяха. Проверих.

— Парчетата можеха… Аха… разбирам. Вдигни си проклетата пушка, приятел, и я дръж с дулото към земята. Извади патроните и ги прибери в джоба си.

Танър се подчини. Другият продължаваше да говори.

— Искаше да ни убиеш, нали? И тогава щеше да се чупиш, както си се опитал да направиш вчера. Нали така?

— Ти го казваш, не аз.

— Но е вярно. Хич не ти пука, че всички в Бостън ще измрат, нали?

— Пушката ми вече е празна — каза Хел.

— Тогава се връщай в скапаната си бричка и потегляй! Аз ще те следвам през цялото време!

Танър се запъти към колата си. Чу другите да спорят зад него, но реши, че няма да го застрелят. Тъкмо се канеше да влезе в кабината, когато с периферното си зрение зърна някаква сянка и светкавично се обърна.

Грег стоеше зад него, висок и безшумен като призрак.

— Искаш ли аз да карам? — безизразно го попита младежът.

— Не, почини си. Още съм във форма. По-късно следобед, може би, като се пооправиш.

Грег кимна, заобиколи колата, качи се, седна и веднага отпусна облегалката си назад.

Танър затръшна вратата и запали двигателя. Климатичната инсталация се включи.

— Презареди пушката и я остави на лавицата — каза той и подаде оръжието и патроните на Грег, който кимна. После си сложи ръкавиците. — В хладилника има колкото искаш безалкохолни. Обаче нищо друго. — Грег отново кимна. Отвън се разнесе ревът на двигателя на трета кола. — Ами тогава да тръгваме. — Той превключи на скорост и свали крака си от амбреажа.

Чарлз Брит слушаше камбаната. Кабинетът му се намираше срещу катедралата и стените се тресяха от всеки удар. Вече си мислеше да заведе дело, защото смяташе, че постоянният звън разхлабва пломбите му.

Отметна кичур бяла коса от челото си и с присвити очи погледна през долната част на бифокалните си очила.

Прелисти поредната страница на дебелата счетоводна книга и продължи да чете.

Загуби, само загуби. Само да беше овладял пазара на лекарства. Патентованите препарати и аспиринът, изглежда, бяха единствените стоки, които се продаваха.

Дрехите бяха свършили. Всеки се задоволяваше с каквото има. Всички храни бяха съмнителни. Резервните части вървяха зле, защото напоследък никой не ремонтираше нищо. Защо да си правят труда?