Птицата бе убита от един ловец и по цяла Гуадалахара се понесе глас на възмущение и ужас.
Четиринадесета глава
ЗА ТЪЖНОТО СЪБИТИЕ, КОЕТО СЕ СЛУЧИ ЕДНА НОЩ
В полунощ Алфануи и учителят бяха събудени от врявата на някаква тълпа от разгневени хора, която се задаваше по улицата. Шумът прииждаше и нарастваше като буря. Алфануи надзърна през прозорчето на вратата и видя, че се задава група мъже с тояги, ловни пушки и факли, които викаха:
— Дръжте магьосника, дръжте магьосника! — и още какво ли не друго.
Мъжете стигнаха до вратата и заудряха по нея, като надигаха все по-високо глас, и сипеха нови хули.
Учителят, по нощна риза, със светилник в ръка, се отправи към входа. Отвори вратата, застана на прага и запита спокойно:
— Какво искате?
Мъжете не отговориха, продължиха да крещят и да сипят обиди, събориха учители на земята и минаха през него, тъпчейки го жестоко. После нахлуха в къщата и започнаха да рушат покъщнината с тоягите и с прикладите на пушките си. Алфануи, застанал неподвижен до стената, наблюдаваше мъжете с тъга, а те минаваха край него, без да му обръщат внимание. Когато изпочупиха всичко, излязоха отново на улицата и дадоха вид, че се отдалечават.
Алфануи се приближи де учителя, който лежеше повален на-земята, с изписана болка по лицето и окървавен. Донесе му вода и с превръзки спря кръвта от раните му. Учителят се пооживи. Но малко след това двамата разбраха, че къщата гори. Бяха я подпалили от четирите страни с горящи факли. През вратите на стаите нахлуваха дим и огнени езици, които се разрастваха н обхващаха мебелите и дървения под.
Алфануи и учителят се приготвиха да бягат. Облякоха се набързо, по разбраха, че вече не могат да излязат през вратата. Алфануи взе жълтицата, която му бяха дали крадците. Той я държеше скрита при сребърния смок и гущера, който му беше подарил учителят. После счупи стъклената кутия, свали от смока трите пръстена и му каза:
— Спасявай се!
Смокът се събуди от своя летаргичен сън и скочи в пламъците. После се върна и се нави като гривна около китката на Алфануи. Алфануи грабна бронзовия гущер и се затича към своя учител, който го взе за ръка и го заведе до един прозорец в задната част на къщата, обърнат към откритото поле.
Изскочиха през прозореца и се затичаха по полето. Прекосиха един поток н започнаха да се изкачват сред нощния мрак по един хълм.
Отражението на огъня блестеше с яркочервена светлина по гърбовете им. Преди да превалят хълма, те се спряха и се обърнаха с лице към къщата, за да я видят за последен път. Буйни, различно оцветени пламъци се издигаха високо и блестяха надалеч. Пламъците бяха обхванали короната на кестена и се чуваше как горят птиците цветя. Те искряха и пращяха като зелени храсти. От къщата се чуваха как пукат и се пръскат гърнета и стъклени предмети. Огънят обхвана тавана н сламата. Издигна се огромен жълточервен пламък и се чу писъкът на мишките, които горяха. Алфануи си спомни за двамата крадци и се огледа наоколо. Видя сенките им. Обърнали гръб на огъня, крадците бягаха по друг, по-висок и по-гол хълм, по посока на пустеещите местности около Молина.
Алфануи и учителят гледаха дълго огъня, без да продумат. Изведнъж къщата се срути със страшен трясък и над нея се извиси черен стълб от сажди и трески, който затъмни пламъците. После те почнаха да чезнат и шумовете утихнаха. Там където по-рано се издигаше къщата, сега бе останало празно място, по което тук-таме тлееха още огньове и димяха развалини.
Петнадесета глава
В КОЯТО СЕ РАЗКАЗВА ЗА СМЪРТТА НА УЧИТЕЛЯ В ПОЛЕТО НА ГУАДАЛАХАРА
По полето на Гуадалахара жълтее глогът. Редува се цъфналият глог с червенеещата се по ливадите мащерка. Нежен зелен цвят се разстила над черната земя и бодливите храсти. Призори по полето на Гуадалахара се появяват мънички, тъмни чучулиги, с пъстри петна по гърдите и крехки човки. Пътищата пресичат равните, високи варовикови плата, които, сякаш отсечени от нож, стръмно се спускат към наклонените долини. Много рядко, нейде в далечината, се мярват триъгълните шапки на жандармите, които минават по тези пътища, яхнали конете си. Това са пътища на лисици и крадци, а жандармите си стоят обикновено долу в градското казино и играят на домино с някой бакалин, мушнал палците си в ръкавните извивки на жилетката. Крадците спят в подземията па замъците, които увенчават стръмните върхове, а старците, облечени в черно, сестри на окадените вериги и котли от огнищата, играят хоро по зелените ливади. Стариците имат кости като тел и те надживяват мъжете и тополите. Те се давят по бродовете на Енарес и течението ги понася след това по реката надолу, като някакви черни парцали. Понякога те се омотават в ракитака или в смриките, които растат край основите на мостовете, и когато рибарите хвърлят въдиците си, те се закачат на тях. Гуадалахарските старици се движат винаги заедно, но бягат, щом като някоя от тях се удави, и никому ни дума не доверяват за това, което се е случило.