Гуадалахарските рибари се движат винаги поединично и спират, за да похапнат край брястовете. Енарес е мътна река, която се спуска през мрачни равнини и напира от мрачни планини. Тя води началото си от забравени по стръмните планински пътеки облаци. А в планината снегът стои на петна, тъй като земята е много черна и снегът никога не успява да я покрие напълно. Каква дебела сянка хвърля планината върху Гуадалахарското поле! Успява ли понякога слънцето да го огрее изпяло?
Три дни вървяха Алфануи и учителят. Житото зеленееше по нивите и учителят сякаш все повече се свличаше към земната твърд. Най-после той легна по гръб край едно заешко леговище. Нагласи се добре и подпря глава на един кълн жито:
— Алфануи, умирам!
Учителят говореше много бавно. Устните и клепачите на Алфануи потрепнаха. Стори му се, че някакъв пороен дъжд се сипеше в него самия. Коленичи до учителя си. Не можете да говори.
— Умирам, Алфануи!
Алфануи почувствува, че сълзите напират в ъглите на очите му, почувствува, че ручеите на плача и на гласа му търсят излаз.
— Умирам, Алфануи!
За първи път в живота си Алфануи избухна в плач и помисли, че ще се пръсне:
— Учителю, не умирай! Не умирай! Не умирай, учителю мой! Стани! Вдигни се от земята!
Хвана го под мишците и те опита да го повдигне, но не можа, защото учителят бе останал без сили и лежеше отпуснат.
— Стани! Стани!
Като разбра, че не може да му помогне, гласът на Алфануи замря отново, той закри лицето си и заплака.
— Алфануи сине мой, отивам в царството на белотата.
Настъпи отново мълчание, прекъсвано само от отчаяните ридания на Алфануи.
— Алфануи, ще се пренеса в царството на белотата, там където се сливат всички цветове.
— Не си отивай, учителю!
— Слушай, Алфануи! Всичко мое ти принадлежи. Ако се върнеш някога, мястото и това, което остана от къщата, са твои.
— Учителю, учителю мой! Няма ли да станеш? Да беше поне седнал! Не ме оставяй сам. Не съм виждал още да умира човек.
— Знам, Алфануи, сине мой. Върни се при майка си!
— Не! Тебе обичам. Искам ти да живееш, учителю.
— Умирам, Алфануи! Вече не мога да говоря. Отивам в царството на белотата, там където се сливат всички цветове в един.
Учителят се вцепени и погледът му започна да гасне. Алфануи захлупи лицето си на гърдите му и заплака. Дълго стоя така, докато почувствува на врата си милувката на една бавно вкочаняваща се ръка. След това шепата се затвори с голяма сила и сграбчи кичур от косите на момчето. Учителят престана да диша и Алфануи спря да плаче. Той вдигна изуменото си лице и когато изтръгна кичура коси от мъртвата ръка, видя, че между възлестите н синкави пръсти на учителя бяха останали няколко косъма.
Алфануи засипа учителя с малко пръст, отскубна стръкове зелено жито заедно с корените им и го покри напълно. После тръгна зашеметен по полето. На десетина крачки подплаши и вдигна някакъв заек и го проследи с поглед, докато той се загуби от очите му. Цял ден Алфануи броди по полето. Беше нощ, когато стигна до една дъбова гора и легна да спи на завет в шумата.
Показа се красива луна н освети дъбовете. Сребърният смок бавно се отпусна и се разви от китката на Алфануи, за да се нагрее на лунната светлина. Алфануи носеше в единия от джобовете си бронзовия гущер, а в другия жълтицата. С лице, огряно от луната, покрит с шума, за да се предпази от нощния студ, момчето спа в полето па Гуадалахара.
Шестнадесета глава
ЗА ТОВА КАК АЛФАНУИ СЕ ЗАВЪРНА В КЪЩАТА НА МАЙКА СИ, КОЯТО ЧИСТЕШЕ ЛЕЩА
Сутрешният влак! Дъбовата гора и земята потрепериха. Черната, тежко дишаща машина профуча и помете сухите листа, нападали върху релсите. Свежият утринен въздух тракаше с кастанетите си по прозорчетата. Влакът мина на пет метра от Алфануи н стоте безучастни, непознати профила зад стъклата пребродиха сънните му очи. Последният вагон вдигаше зад себе си вихрушка от прах и сухи листа. Събуди се уплашен и стреснат от дългото, забързано тракане, което оставяше след себе си простора, изтръпнал от празнота. Грохотът на влака разкъса тишината на две, а самотата на пожълтялата дъбрава бе прекосена от стоте сънни профила ’тто прозорците.