Алфануи оправи косите си. Чувствуваше се оснежен, сякаш току-що се беше окъпал в чисти и бистри сълзи. Потърси смока, жълтицата н бронзовия гущер и спомените възкръснаха изведнъж Смокът отново се беше навил около китката му.
Алфануи пое но железопътната линия на юг. През нощта стигна до една обширна, огряна от луната равнина. Приличаше на тъмно, бяло и зелено огледало. Ниско над земята се носеха гъсти мъгли.
На третата вечер Алфануи се добра до къщата на майка си. Безшумно дишащ, домът спеше, свил се под тъмните евкалипти край воденичния улей. Нишките на паяците и дървесните червеи замрежваха стряхата, а по ръба на комина танцуваше като въжеиграч духът на жаравата.
Алфануи се промъкна през прозореца и запали един светилник. Намери пясъчното си часовниче върху масичката в стаята си. Сините песъчинки спяха в долния конус, също като пясъка в някое изоставено речно корито. Алфануи обърна часовника, пясъкът се събуди и започна да се сипе в тънка струйка. Той погледна още веднъж потока на сините песъчинки и пред очите му проблесна слабото сияние на миналото. След това легна и угаси светлината.
Малко по-късно Алфануи чу някакъв шум, който идвате от друга стая. Стана от леглото и видя осветена врата в дъното на коридора. Отиде там и завари майка си да чисти леща. Тя не го забеляза, момчето се спри за миг на прага и се загледа в нея. После се приближи до масата.
— Сине! Кога пристигна? — Здравей, мамо!
Алфануи седна до майка си и започна да си играе с клечиците, семената и камъчетата, които тя отделяше от лещата. Седеше, облакътил се па мраморната плоча и подпрял главата си с ръка. Докато разказваше за това, което му се беше случило, редеше от семената разни фигури и после ги разваляше. След това написа името си и каза:
— Мамо, наричай ме Алфануи.
Алфануи бе отсъствувал дълго време от майчиния си дом. Сега разпознаваше отново скърцането на гредите в кухнята, мравуняците между плочите, пукнатините по мрамора, фладеровите рисунки на дъските, вечно капещия месингов кран, очуканите гърнета и тенджери и всички други малки кухненски тайни. На една полица стояха подправките в бурканчета с надписи: червен пипер, шафран, чер пипер, кимион, канела, индийско орехче и др.
Алфануи си припомни еднообразния мирис на яхниите, които готвеше майка му. Видя глиненото гърне за мляко с гъст жълтеникав каймак и столовете от чамово дърво, побелели от дългогодишно миене и търкане. Котките мъркаха и дремеха с присвити очи по натоплените плочи край огъня. От време на време някоя стоножка пробягваше по тиганите, окачени по оджака на огнището. И всички кухненски шумове се сливаха в един, наподобяващ стърженето на дървесните червеи, а той си изкачваше по украсените с резба подпори към потъмнелия таван.
Алфануи се върна и седна натъжен на леглото, сякаш врани бяха свили гнездо в гърдите му. Седеше замислен, подпрял глава на ръцете си, и не виждаше нови картини в тъмнината, а само тъжни и празни сенки, сякаш очите му бяха превързани с черна кърпа.
Въобразяваше си, че дочува само недоловимия шум, с който сините песъчинки на изтеклото време преминаваха от единия в другия конус на пясъчния часовник. Пред очите му се мяркаха само тези сини песъчинки — подобни на песъчинки на дълъг самотен бряг — малък бряг, обагрен само в един цвят и с елин-единствен път между сините възвишения, сините жита и сините раковини.
Седемнадесета глава
ЗА ЛЯТОТО, КОЕТО АЛФАНУИ ПРЕКАРА С ЖЪТВАРИТЕ НА ПОЛЕТО
Когато дойде време за жетва, Алфануи почна да излиза с мъжете на полето. Той яздеше малко магаренце и следваше жетварите. Те се спускаха по пътя между овощните градини, оградени с кирпичени зидове, над които се подаваха клоните, на овошките. Алфануи се движеше винаги последен, мълчалив и замислен, седнал върху куп дисаги, пълни със сърпове и храна. По време на жетвата Алфануи връзвате снопи или пазеше вещите на жетварите. Едип ден го накараха да приготви гаспачо, тъй като мъжът, който обикновено вършеше това, не беше дошъл на работа. Алфануи наряза в глинената тава доматите, хляба, пъпеша червените и зелените чушки, краставиците лука и пусна всичко това да плува във водата и зехтина. После огледа гозбата и преценявайки я по цвят, прибавяте едно или друго, за да стане вкусна. Когато мъжете се събраха за обяд, Алфануи беше вече приготвил гаспачото. То беше толкова вкусно и толкова се хареса на всички, че от тоя ден само той го приготовляваше. На похвалите на мъжете Алфануи отговаряше със свенлива усмивка, която едва пробягваше по тъжното му лице. Всички му казваха „напрани това“ или „направи онова“, „вземи“ или „дай“ и Алфануи винаги предугаждаше техните желания, но никой никога не се осмелявате да му каже нещо или да го попита за нещо, което не беше свързано с жетвата. Майка му го пращаше с мъжете, за да не го гледа как линее и Алфануи вършеше всичко, което искаха от него. Вечерта се връщаше у дома, вечеряше и лягаше да спи, замислен както винаги, но с празен поглед, сякаш не виждаше нищо пред себе си. Така мина жетвата и след това вършитбата.