Очите на Алфануи блясваха от радост само тогава, когато се качеше на диканята и подкараше конете да препускат, плющейки с камшика. Понякога ги засилваше толкова, че диканята изскачаше от гумното и се тътреше, риейки с шиповете и кремъците си земята, но след това Алфануи подвикваше па конете с тънкия си и писклив детски глас и отново я оправяше. Застанал на диканята, той изглеждаше толкова весел, че мъжете го оставяха да вършее и да обикаля колкото си ще, защото беше цяло удоволствие да го гледат как прав и оживен плющи с камшика и плаши конете, сякаш лятото е късо и няма да му стигне. Алфануи се въртеше на златното колело н като че ли искаше да накара денят да лети по-бързо от вятъра.
Дойде септември и прибраха житото в хамбарите и складовете. Воденицата, която се намираше наблизо до къщата на Алфануи, заработи и водата пееше по цял ден. Седнал на едно мостче над улея, Алфануи спускаше крака над водата и вторачваше поглед в течението. По цели часове той гледаше как се носят насам-натам, едва докосвайки водата, водните скорпиончета, как някакви червейчета, черни като топчици от блестяща глеч, оставяха след себе си зигзагообразни следи във водата.
Но пред очите на Алфануи се бе спуснало някакво було, остротата на погледа му беше притъпена и тон гледаше всички тези неща, без да ги вижда, без някаква мисъл да осеня ума му.
Понякога върху водата падаше евкалиптово листо и прегънато като лодка се понасяше към воденичното колело. Понякога разноцветни водни кончета кръжаха около краката на Алфануи по повърхността па водата. Алфануи виждаше по дъното на улея водорасли и бели и зелени камъчета. От време на време, влачени от течението, камъчетата се претъркулваха, а водораслите се разклащаха, прилични на добре сресани коси, развени от вятъра. Всичко това зовеше Алфануи към живот и се опитваше да го изкуси, да го събуди. Но Алфануи продължаваше да стои замислен и безучастен, далеч от всяка творческа мисъл, потънал в спомените за своя учител, за неговата къща и за Гуадалахара.
Осемнадесета глава
ЗА ТОВА КАК СНЕГЪТ РАЗСЯ ТЪГАТА НА АЛФАНУИ
През настъпилата зима Алфануи не се отделяше от огъня. Седнал на един пън, вляво от огнището, под оджака, той гледаше огъня, без да отрони дума. Огънят обръщаше лицето си към него. Огънят имаше уста и очи. Устата му с трески вместо зъби пращеше, говореше безспир. Над очите на огъня Алфануи виждаше лицето на учителя. Огънят говореше с древните си зъби. От него се раждаха класове, а след това сам той ронеше зърната на класовете. Всеки клас беше разказ, всеки разказ — усмивка. Огънят сипеше щедро своите разкази, сякаш пръскаше с пълни шепи зърна жито. Ехото на разказите спи в комините. Вятърът се мъчи да ги разпръсне. Огънят ги пробужда Някъде дълбоко в погледа на Алфануи огънят събуждаше челото на учителя. Чисто чело. Алфануи слушаше често повтаряните разкази. Събираше житото в шепите си, разпознаваше гласа. Разпознаваше сред житото някогашните усмивки. По цели нощи. Нахлуваха носените от огъня разкази и изпълваха кухнята. Сега огънят се засилваше от само себе си, замираше сам, отново сам се разгаряше и сетне сам гаснеше. Алфануи гледаше и слушаше. Преставаше да гледа и вече не чуваше.
Една студена нощ, когато всички си бяха вече легнали, Алфануи остана сам до огнището. Въздухът в кухнята беше топъл, тежък, гъбест, подобен на шупнал зехтин. Той се мъчеше да се измъкне навън през пролуките и стените. Мракът в кухнята караше нещата да потънат н неспокоен и тежък сън. А горещината и задухът не даваха никому покой. Паяците, котките, червеите, мравките се раздвижиха сякаш против волята си. Те дращеха, лутаха се безцелно насам-натам, опитваха се да се доберат до студения въздух, които, подобен на хладни метални ками, проникваше през пролуките. Котките шареха възбудени, катереха се по столовете, по масата, по прозорците, въртяха се край стените на стаята и мяучеха тихо, тревожно. Алфануи огледа стаята, осветена от голям светилник. Стори му се сива, котките изглеждаха също сиви, огънат беше сив, покрит от гъста, мазна пепел. Блестеше само въздухът в пролуките, през които проникваха камите на студа, готови да разрежат тази безформена гъста маса. Но недалеч от пролуките, камите, попаднали в прегръдките на горещината, се похабяваха, загубваха силата си, огъваха се и омекваха като восък. Алфануи стана и прилепи ухото си до един много тесен процеп в черчевето на прозореца. Усети тих и нежен полъх, мек, траен и плъзгащ се, като допир на студен чаршаф.