Дъщерята на един продавач на плодове се беше влюбила в него и му подаряваше кайсии и сливи. Дон Сана пазеше костилките от плодовете и така я караше да си мисли, че я обича. Момичето плачеше, ако се изнижеха няколко дни без той да се мерне по тяхната улица. Един ден Дон Сана я заведе на разходка. Дъщерята на продавача на плодове, с все още безкръвни устни, подобни на дюли, целуна простодушно смеещия се резен диня. След това се прибра в дома си разплакана и без да каже никому нищо, умря от огорчение.
Дон Сана често се разхождаше из покрайнините на Мадрид и ловеше малки и мръсни рибки в Ман Санаредес. После запалваше огън от сухи листа и ги пържеше на него. Спеше в един пансион, където никой друг не отсядаше. Всяка сутрин, след като се обуеше, караше да му лъснат червените обувки. Закусваше с голяма чаша какао и се връщаше чак през нощта или призори.
Дон Сана работеше в една фабрика за шоколад и никой не можеше по-добре да бърка шоколадената ката от него. Ръцете му бяха направени сякаш само за това. Те приличаха на дървени аршини и пръстите му бяха направени и неподвижни, слепени помежду си, и едва очертани. Работеше с шеметна бързина; взимаше кашата, разбиваше я и я подхвърляше във въздуха като никой друг. Движеше се като фокусник, сякаш се намираше на циркова арена, и то така бързо, като че ли само той работете в цялата фабрика. Управителят не беше имал досега такъв работник и шоколадът, разбиван от дои Сана, стана навсякъде известен. Толкова известен, че пуснаха в продажба пити шоколад, които нарекоха „Дон Сана“. Шоколадът бе толкова равномерен и плътен, че при отчупване имаше мидовиден лом. Този шоколад спечели златен медал на Световната изложба в Барселона. Благодарение на него акционерно дружество „ЛА САБРОСА“ постигна такъв голям успех, за какъвто неговият скромен главен директор не смееше дори да мечтае. Дружеството разшири своите цехове, увеличи стократно печалбите си. И ето че в най-благоприятния момент Дон Сана реши да напусне дружеството под предлог, че ръцете му се напукват при разбиването на шоколадената каша. Не помогнаха молбите на главния директор, нито тези на управителния съвет, в който участваше и самият Дон Сана. Той се покачи на масата и пред възмутените му членове изтанцува своя танц и после, без никой да е в състояние да го задържи, тръгна и си отиде.
С големи мъки предприятието успя да поддържа в течение на няколко месеца доброто си име като фалшифицираше питата „Дон Сана“, но купувачите не се поддадоха на измамата и скоро акционерно дружество „ЛА САБРОСА“ пропадна, затвориха цеховете му и бе обявено във фалит.
Сега Дон Сана се разхождаше по улиците без каквито и да е задължения и се оставяше да го водят червените му обувки без никой и нищо да може да го спре. В онези времена, когато мушкатото цъфтеше по балконите, когато в Монклоа имаше сергии с лули и стада от къдрави овце пасяха по незастроените места в Гиндалера. Дон Сана Марионетката, за когото из Мадрид се носеше тъжна слава, извърши още много други неща, от които нито едно не заслужава да бъде споменато.
Втора глава
В КОЯТО СЕ РАЗКАЗВА КАК АЛФАНУИ ПРИСТИГНА В ГРАДА И КАКВИ ВИДЕНИЯ ПОРОДИ ТОЙ У НЕГО
Алфануи носеше жълта риза и черен костюм с къси панталонки. Когато половин час преди залез слънце една жена му каза: „От ъгъла на този зид се вижда вече Мадрид“, той свали сандалите и обу белите чорапи и лачените си обувки, които носеше в торбата. Зидът беше много висок. Над него се подаваха кипариси. Като стигна до ъгъла, видя пред себе си оградена с дръвчета алеи, която се спускаше към реката. От другата страна на реката се простираше градът.
Градът изглеждаше виолетов. Губеше се в синкав дим. Проснат на земята под ниското небе, той приличаше на огромна настръхнала кожа, гръб на животно, покрит с червеникави кубически люспи и квадратни кристални лещи, които трептяха и отразяваха залеза, сякаш бяха най-тънки пластинки кована мед. Излегнал се пред Алфануи, градът дишате бавно. Плоско и тъмно небе, подобно на обърната наопаки равнина, затискаше със своята виолетова плоча града. Той беше лилав, но човек можеше да го види и розов.
Градът беше розов и се усмихвате сладко. Очите на всички къщи бяха обърнати към залеза. Лицата им бяха неподправени, без мазила и украси. Стрехите примигваха. Разположените по-високо къщи подпираха брадичките си на раменете на тези, които се намираха под тях, и така изглеждаха наредени като на етажерка. Някои от тях затваряха очи за сън. Светлината продължаваше да огрява лицата им и по устните им пробягваше усмивка. Слънцето залезе. Долетяха птици с огромен сив воал в човките си. С вълнообразни движения той се спусна над града и го покри.