Пожарникарите тичаха по-баяно от всеки обикновен човек, но тичаха по всички правила, като гимнастици — с вирната глава, изпъчили гърди, свили юмруци до тях. Те вдигаха високо над земята крака, изнасяха колената си навън и най-старателно избягваха да се блъскат помежду си. Затова всички казваха:
— Виж ги колко хубаво тичат!
Никога никого не спасяваха през вратата, дори и да можеха да го сторят, а винаги измъкваха спасените през прозорците и балконите, защото победата им се подсигуряваше от красивите зрелища. Веднъж някакъв пожарникар в изблик на усърдие пренесъл една девойка от първия чак на петия етаж, за да я спаси оттам.
На всеки етаж имаше винаги по някоя девойка. Всички други обитатели излизаха от къщата още преди да пристигнат пожарникарите. Но момичетата трябвате да останат вътре, за да бъдат спасявани. Те бяха свещеният дар, който гражданите поднасяха на своите герои, тьй като няма герой без дама. И когато някъде избухнеше пожар, всяка девойка знаеше задълженията си. Докато другите хукваха бързо навън, грабнали най-необходимото, момичетата се надигаха бавно и драматично, за да дадат време на пламъците, сваляха накитите и грима ог лицата си, разпускаха буйните си коси, захвърляха дрехите си и обличаха дълги бели нощници. Едва тогава се появяваха тържествени и прелестни по балконите и надаваха викове за помощ, размахвайки ръце.
Ето това видя Алфануи този ден, а тона се повтаряше винаги, когато имаше пожар. Картината беше все същата, защото в онези времена царяха ред, уважение и добри нрави.
Девета глава
ЗА ЕДИН ДЕН И ЕДНА НОЩ ПРЕЗ КАРНАВАЛА И ЗА ГОРЧИВИЯ КРАЙ НА СКРИТАТА ВРАЖДА, КОЯТО НАЗРЯВАШЕ МЕЖДУ АЛФАНУИ И ДОН САНА
Най-после се съмна и настъпи неприветлив, бурен ден, с небе твърдо като стомана и ястребов вятър. От време на време по хоризонта на изток се носеха бели облаци. Беше небе на дни на битки, изпълнено с мъчително очакване. Градът се беше смълчал, свил се като огромен уплашен заек сред околното поле. Черните ламаринени комини, които този ден не бълваха пушек, скърцаха, поклащани от вятъра. Градът лежеше беззащитен под небето. Днес нито птиците пазеха простора над него, нито пушекът — покривите му. Като обзето от ужас животно градът се беше стаил и превиваше гръб под вятъра. Севернякът нахлуваше в улиците и жестоко шибаше, сякаш търсеше отплата. Дрехите, проснати в дворовете, сред и зад къщите, плющяха на вятъра. Слънцето съвсем непочтително изсипваше над града равна светлина, с която даряваше друг път полето. Градът се разстилаше гол и разкрит. Издигаше се сред полето, лишеи от илюзиите, които бяха негова броня. Отворил широко очи, той се страхуваше от своята самота, оглеждаше се наоколо и сякаш си казваше: „Какво съм аз сред това поле?“.
Беше ден на беззащитните и на бледоликите с тъмни сенки под очите. Ден, в който те се изкачват на терасите по покривите, гледат планината и обърнали лице към вятъра, поне веднъж се чувствуват силни.
Но в същото време зад потъмнелите стъкла на прозорците жени наблюдаваха уплашени деня и вятъра и си казваха с трепет: „Зле започва този карнавал“.
Така измина целият ден. Северният вятър не преставаше да плющи. По улиците не се мяркаше жива душа. Към залез слънце всички илюзии бяха пометени. Градът беше напълно разголен. Алфануи и дон Сана не се срещнаха този ден. Момчето прекара деня, скитайки но улиците. Разхождаше се бавно, пъхнал рьце в джобовете на палтото си и вдигнал високо глава, сякаш миришеше хладния и приятен въздух.
Когато падна нощта, Алфануи и дон Сана се намираха на двете срещуположни части на града, дон Сана в южната, а Алфануи — на север, откъдето духаше вятърът.
Най-после вятърът спря и градският часовник отмери часа. Дон Сана започна да търси маскирани. Влизаше в къщите и избираше най-тъжните. Караше ги да си сложат маски и да излязат на улипата, да се смеят и да пеят. Никой не се противеше. Така събра няколко десетки маскирани и се отправи с тях към центъра. От другия край, сам и решителен, се приближаваше Алфануи.