„Не ще види вече доня Тере.“
Спря за миг. Не беше смутен въпреки слепотата и страхотните болки, които изпитваше, и размисли спокойно.
„Ще потърся реката, а от другата страна на реката е полето. Не ще видя вече доня Тере. Така трябва да направя.“
Протегна отново ръцете си напред и продължи да върви и колкото повече се стараеше да намери изход, толкова по-голяма болка изпитваше.
„Можех да си почина. Можех да се примиря и да не се мъча да избягам и ръцете ми отново ще приемат предишния си вид. Но необходимо е да напуска това място.“
Устремяваше се отново напред, за да потърси изход въпреки болката в пръстите. Треската беше вече поспаднала и сега се чувстваше целият потънал в пот. Стана му студено и по гърба му полазиха тръпките, които обикновено пораждат пещерите и погнусата от червеите.
Но градът нямате край и Алфануи все не успяваше да се добере до реката. Реши да се изкачи на терасите, разположени по покривите, за да подиша. Не беше трудно да стори това със заострените си и издължени ръце. Скоро почувствува, че се намира горе. Там всичко му се стори по-леко и по-поносимо.
„Сега ще тръгна по права линия от тераса на тераса.“
Видя очите на котките, които проникваха в неговата слепота, и продължи да върви, като прескачаше перила, капандури и комини. Качваше се и слизаше по малки железни стълби, спъваше се о телове и въжета. Пресичаше улиците по жиците и кабелите, прехвърляйки се от квартал в квартал.
Постепенно терасите, през които минаваше, ставаха по-равни, по-малко хаотични и все повече намаляваха пречките, които Алфануи срещаше по пътя си. Вече нямаше нужда ръцете му да бъдат толкова чувствителни и дори му се струваше, че те са се смалили и не го болят вече толкола много. Терасите бяха дълги и равни и следваха почти непрекъснато една след друга.
Алфануи започна да вижда смътно. Беше още нощ, но терасите се бяха превърнали в някакви дълги н набраздени парцели. Алфануи се наведе, за да докосне земята, и загреба буца пръст. Това не бяха вече тераси, а разорани ниви. Беше излязъл от града и се движеше по високия път, във висините.
Алфануи се спря и започна да вижда. Съмваше се. Разгледа ръцете си. Бяха изподраскани и окървавени, защото дълго бе вървял пипнешком. Откри по ръцете си и друга кръв, с цвета на обувките на дон Сана. Това беше боя от обущата на дон Сана. Тя именно го беше ослепила, защото бе потъркал очите си. Легна ничком на земята и заспа.
ТРЕТА ЧАСТ
Първа глава
ЗА СУРОВИТЕ И ГОЛЕМИ ПРЕМЕЖДИЯ В ПЛАНИНАТА
Над сухата и безплодна земя, която се простира в подножието па планината, се носи крясъкът на древната птица. Грачи и върти опашка върху каменния зид край белия път. Тя краде хляба на коларя и лющи боята от каруцата му. Грачи по житните класове, когато настъпи време за жетва, а грачът й изсушава нивята. Другите птици отлитат, но свраките, най-древните птици на планинското плато, остават. Те разнасят мълвата за злокобни убийства и търсят отмъщение за изнасилените. Познават кой човек какъв е и науката за земята не е за тях тайна. Знаят всичко, което става по селата и пътищата. Произнасят имената на мъртвите н си ги спомнят без усилие. Разправят си една на друга истории за мьртъвци. Гледат ги, като минават по пътя за гробището, и след това, кацнали на някой камък, си разправят какво са видели. Хората живеят и стареят. Свраките бъбрят и гледат. Безгрижните свраки не вярват в надеждата. Те само разказват и повтарят имената на умрелите. Мъртъвците се движат по пътя за планината. Движат се като сухи облаци, които не носят дъжд, и след това се скриват зад тъмните върхове. Техните имена остават да живеят в гласа на птиците.
Планината е мълчалива, но откликва на всеки звук. Недрата й са като на вълчица, диви и майчински. Планината крие своите извори в горите, както вълчицата своите цицки в козината. Планината е легнала кротко и кърми равнината. Но понякога се изправя дива и сурова и раздира устните на полето.