— Слушай, запомних много добре твоите разкази. Когато никой вече няма да си ги спомня, само аз ще ги знам и няма да ги разправям никому.
Алфануи я погледна за миг и попита:
— Как се казваш?
— Урака.
— Аз също няма да забравя името ти.
Момичето заплака, скри лицето си а ръце и се спусна към овощната градина, която се намираше на височинка зад къщата. В нея имаше един извор и един дъб. Гласът й беше слаб, тьжен и жален като на планинско агънце. Алфануи се сбогува с планинците, които му дадоха одеяла и опинци, за да продължи пътя си.
— Накъде поемаш? — попитаха го те.
— Към Моралеха.
— Тамошен ли си?
— Не. В Моралеха живее баба ми.
Махна им с ръка и си тръгна.
Привечер стигна до едно заснежено поле. Алфануи се спря пред два каменни стълба, почти засипани от сняг, поставени един срещу друг от двете страни на пътя. Изчисти снега и прочете:
И на другия:
Двата гранитни камъка бяха ниски и покрити с мъх. Алфануи запита една стара жена, която минаваше по пътя, яхнала магаре, какво означават тези стълбове.
Тази история се случила много отдавна. Монахинята Сузана била много красива игуменка на манастир, който вече не съществувал. Елдемира и Сузана враждували жестоко в продължение на дълги години и едни ден се срещнали на това същото място и се убили взаимно. Монахинята паднала възнак, а вещицата ничком и затова пишело така на камъните. Дий, магаре!
Старицата се отдалечи и върху снега останаха следите на магарето.
Алфануи вървя още известно време па запад и най-после превали планинската верига и започна да се спуска на юг. Навлезе в красиви дъбови и кестеняви гори и когато наближи равнината, влезе в едно село. Къщите бяха от камък, а улиците стръмни. В селото имаше бани с много гореща сярна вода. Пред баните се простираше парк, в който се възправяше огромен бряст с кръгла корона. Казаха му, че този бряст хващал в своята корона ветровете и ги задържал в продължение на седем дни и седем нощи. Когато през лятото минавал оттук някой прохладен вятър, брястът го впримчвал за цяла седмина, а той се въртял безспир из неговата корона, без да намери излаз. Хората от селото сядали под бряста и си отпочивали на хладината па вятъра, който не преставал да шуми и да движи листата на дървото, така сякаш било пролет. Разправиха на Алфануи, че на бряста в такива дни се събирали много птици, които разнообразявали със своето цвърчене следобедите. Те прехвръквали спираловидно между клоните на бряста, без да напускат кичестия му клонак. След седем дни и седем нощи вятърът се сгорещявал и изтощавал дотолкова, че дървото го пускало да си върви. Бил толкова зашеметен, че не знаел накъде да поеме. Обикновените ветрове не можели да раздвижват този бряст. Но когато навсякъде другаде царяло безветрие, той улавял някой залутал се вятър и докато останалите дървета в парка стояли кротки и посърнали, той трептял и весело шумолял.
Това беше последното планинско село. Пред очите на Алфануи се простираше далечната равнина, огряна от все още бледото и члад-по зимно слънце.
Трета глава
ЗА ВЕЛИКАНА ОТ ЧЕРВЕНАТА ГОРА
Равнината блестеше светла и весела, осеяна тук-таме с редки гори. Земята беше тъмна и влажна от росата. В шубраците се белееха вече рози, изпъстрени с цветни петна, и се жълтееше богородичният косъм, който момите втъкват в коланите си. Алфануи видя, че в далечината се издигаше една червена гора. Над вишневочервенитс дебели дънери блестяха тъмнозелени корони. Дърветата не бяха високи. Червените дънери оживяваха цялата гора с весела и странна светлина. Съвсем равната земя бе обрасла с ниска трева. Имаше множество езерца с извънредно прозрачна вода, дълбока един-два пръста. Около тези езерца тревата растеше по-буйна. Тук-таме се белееха камъни и можеха да се видят сиви жерави, заспали на един крак. Червените дънери, зелените корони на дърветата, росният зелен оттенък на тревата, сивите тонове на жеравите, бялналите се камъни, блясъкът на езерцата и светлосиньото небе се съчетаваха в такава радостна картина, каквато Алфануи не беше никога виждал пролетно време. Той крачеше през гората с такова удоволствие, че му се искаше тя да не свършва никога.