Съзря а далечината една тъмна фигура. Едър мъж, чиято глава достигаше короните на дърветата, Алфануи се приближи до него. Беше висок и як, с почти исполннски ръст. Беше застанал гърбом и не забеляза Алфануи, който го запита:
Слушай, много ли остава до Моралеха?
Великанът се обърна изненадан:
— Не. Още две леиги.
Беше едноок, но от единственото му око бликаше светлина и доброта. Изглеждаше малко стеснителен.
— Какво правиш? — запита го Алфануи.
— Сека клони, за да наклада огън. Живея в онази голяма колиба, дето се вижда ей там.
Мъжът посочи едно място, което се издигаше малко над езерцата.
— Сам ли живееш?
— Да.
— Тогава, ако желаеш, ще остана днес при тебе да ти бъда другар.
Мъжът беше много доволен, че Алфануи ще остане с него, и целия ден двамата прекараха в разговори. Мъжът се казваше Херкулес и бил родом от този край, но родителите му били дошли отдругаде. Бил живял в едно близко село и работел като бъчвар. Сега не се занимавал вече с този занаят. Веднаж ударил на някого от селото плесница и понеже бил много силен, всички се възмутили и решили да го осъдят на смърт. Три пъти се опитвали да изпълнят присъдата, но и трите пъти все нещо попречвало. Тогава решили, че това е поличба, че Херкулес не заслужава смърт, и го заточили в тази гора, където станал каменоделец. При работа отломък от камък извадил окото му. Херкулес притежаваше съкровище, завещано му от неговите родители — два големи слонски зъба и две топки от слонова кост, големи колкото дини. „Никой не си дава сметка какво представлява това наследство“ — разправяше Херкулес. „То е истинско съкровище, защото не може да се продаде. Хората мислят, че всичко, което струва скъпо, е съкровище, но истинското съкровище е само онова, което не може да се продаде. Съкровище е това, което струва толкова, че няма стойност.“ Да, той можел да продаде своето съкровище на килограм, като слонова кост, но съкровището щеше да загуби своята стойност и той щял да продаде само слонова кост. „Истинското съкровище струва повече от живота, защото човек умира, без да го продаде. То не служи, за да спаси човек живота си с него. Съкровището струва много и не струва нищо. Съкровището не се продава и в това е неговата същност.“
Докато мъжът говореше, Алфануи се усмихваше. Мъжът млъкна и отправи поглед в далечината. Видя ахатовите планини. Сивокафяви, бели и сини. Слънцето залязвате. В окото на великана се отразяваха гората и далечината. Червеният цвят, близък, жив и весел, се смесваше с някаква далечна и меланхолична яснота. И между зеницата и хоризонта бавно преминаха като насън гордите елени. Леки, безшумни и грациозни, те се отправиха между червените дънери па водопой.
Когато настъпи нощта, Алфануи и великанът запалиха огън. Сутринта, при тяхната среща, великанът бе събрал дърва за себе си. Когато разбра, че Алфануи ще му бъде гост, той отиде за още дърва. И така в колибата имаше два наръча дърва — един за мъжа и друг за Алфануи. С двата наръча направиха една клада и я запалиха. Говориха и се веселиха, докато котлето къкреше на огнището. Вечеряха и пак говориха и си легнаха да спят.
На другата сутрин Алфануи се сбогува с великана. Стисна му ръка и се погледнаха сърдечно. Алфануи тръгна и преди да се скрие в гората, спря се за миг, извърна глава и видя за последен път Херкулес, който стоеше изправен пред колибата си и продължаваше да го следи с поглед. Алфануи излеле от червената гора и се запъти към Моралеха.
Четвърта глава
ЗА БАБАТА НА АЛФАНУИ
Бабата на Алфануи живееше на втория етаж на къщата и за да се качиш при нея, трябваше да минеш през вътрешния двор. Дворът бе заграден откъм улицата със зид с голяма порта, а от останалите три страни — с къщите на съседите. Една асма покриваше каменната стьлбичка с желязно перило, която водеше към горния етаж. Стълбата завършваше с площадка, дълга като балкон, и тя покрита от лозницата. Вдясно, през малка ниска вратичка се влизаше в жилището на бабата.
Стаята бе с нисък таван, варосан преди много години и сега покрит с лишеи. Срещу вратата имаше малко прозорче. Широкото и дълго легло на бабата беше от тъмно дърво. Възглавето на леглото опираше в лявата стена. На нея, над възглавницата, бе окачено маслинено клонче. До прозореца се намираше кресло люлка с две сплескани възглавници: едната за облегалото и другата за седалището. В средата на стаята имаше масичка, а край стените бяха наредени седем ракли. Раклите бяха различни по вид и по големина. В единия ъгъл стоеше метлата, а в другия леген върху масичка и казанче. На стената, срещу маслиненото клонче, висеше черна ловджийска пушка и голям джобен часовник, окачен на верижка. Подът беше покрит с бели н черни плочки.