Ето какъв живот водеше бабата по бащина страна на Алфануи, която мътеше пилета в скута си, имаше в двора си мискетова лозница и все не умираше.
Пета глава
ЗА ВЕСЕЛОТО СЕЛО МОРАЛЕХА И ЗА ТОВА КАК СЕ ЗАПОЗНАХА БАБАТА И АЛФАНУИ
Алфануи пристигна в Моралеха. Селото беше разположено сред равнина, през която течеше река. Къщите бяха боядисани в бежово, портокалово и турско-снньо. Рамките на вратите и на прозорците, както и ъглите на къщите, бяха варосани. Някои от къщите бяха облечени до височината на човешки ръст с изрисувани или цветни фаянсови плочки с ромбовидна форма. Но върху по-старите къщи те бяха пръснати неравномерно и образуваха тук-таме неправилни петна. Тук четири, там десет, после една, сякаш боледуваха от проказа. Историята на всеки дом беше изписана по стените му с помощта на знаци, съставени от цветни плочки. Това беше една няма история написана с йероглифи. Всеки член на семейството имаше своя плочка, която заемаше определено място и участвуваше в някаква фигура. Случваше се, когато някой умре, плочката му да падне и да се разбие на хиляди парченца върху уличната настилка. На стената оставаше празно място, грозно, грапаво, в началото все още биещо в очи. После времето постепенно го изравняваше, заглаждаше. Понякога на празното място се поставяше нова плочка или след години чисто и просто го замязваха. И ако тогава някой се замислеше. „Странно, но когато еди-кои си умря, падна не друга, а тази плочка“ — той щеше неочаквано да се е сдобил с ключа на загадката. Но никой не откриваше гова съвпадение и за всички стената продължаваше да не означава нищо. Една празна, случайна повърхност, лишена дори от тайнственост. При все това времето пишеше там своята истории.
Улиците бяха препълнени с хора. Те сновяха нагоре-надолу, грееха се на слънцето. Жителите на Моралеха бяха големи бъбривци. Изнасяха на улиците столове и легени. На много от первазите на прозорците от партерните етажи бяха поставени гребени и тоалетни сапуни. Понякога дори и бръснарски принадлежности и огледалце, окачено на прозоречната решетка. Малко, безочливо огледало, което наблюдаваше пешеходците със своя бял, оскърбяващ блясък. Жителите на Мора леха се миеха с мътна вода и затова чертите на лицата им бяха някак смътни, сякаш размазани.
Когато се сърдеха или се радииха, изражението им се променяше не рязко, а неуловимо, така както облаците променят формата си. Докато говореха, гледаха зареяно някъде встрани, сякаш и те самите не знаеха точно къде. Ходеха заблеяни, без цел и посока.
Кучетата на Моралеха, мършави и зли през цялата година, образуваха чудновато и своенравно общество. Заедно, на групи, те ходеха да си чешат и отъркват хлътналите страни о някой стълб, като изчакваха търпеливо реда си. Боричкаха се помежду си и се зъбеха на хората. Мършави и зли през цялата година, дойдеше ли септември, те тръгваха за смокини. По четири, по шест, по осем под една смокиня. Докато коремът им се издуеше и станеше гладък като мехур. После се облизваха и лягаха да почиват под сянката па зидовете. Беритбата на смокини траеше цял месец, В Моралеха тя се вършеше от кучетата.
Моралеха се простираше до реката. Покрай брега й се проточваше последната улица, която имаше само един ред къщи. Реката бе опасана с перило, пет метра над водата, което на места бе и по-ниско. Къщите се оглеждаха във водата. Висока и потъмняла стена защищаваше селото от наводнение. Тесен мост с железни перила водеше към другия бряг. Долу течеше дълбока река, която миеше основите на стената. Отсрещният бряг на реката бе покрит със заоблени камъни и се извишаваше леко към гората. По-надолу, по реката, се виждаше воденица и през лятото голи момчета, насядали върху яза. Чак до моста се носеха викове и плясък, когато момчетата скачаха във водата. От моста можеха също да се видят дрехи и чаршафи, проснати на слънце върху чистите заоблени камъни или върху хвойните. От другата страна на моста започваше гората.
Издигаха се брястове н евкалипти, а под тях имаше малка кръчма с навес и маса, където продаваха вино и риба. Масата представляваше гладка каменна плоча върху крак от дялан камък. Около масата бяха наредени четири дълги каменни скамейки, боядисани в синьо. Кръчмата се посещаваше от просяци и градинари, от рибари и колари. Между краката им се разхождаха и кълвяха кокошки. Кръчмарят и кръчмарката притежаваха освен къщата една котка, две кози, лодка и ловджийска пушка.
Алфануи влезе в селото по моста и тръгна да търси къщата на баба си. Алфануи и баба му не се познаваха. Като стигна до дома й, попита за нея в долния етаж. Едно момиче се качи горе, викайки по стълбата, за да я предупреди: