Така Алфаиуи стана воловар в Моралеха и получаваше дванадесет реала на ден. Дванадесет бяха също и воловете и най-старият се наричаше Каронгло. Беше голям и черен като пещера и също като в пещера тъмни води тайнствено шумяха в корема му. Имаше големи и топли очи и по една бистра сълза във всяко едно от тях. Муцуната му беше влажна и студена. От двата края на устата му течаха тънки струйки лига. Кожата му образуваше гънки над очите, над едрите колена и на широките му и силни гърди, там където почваха краката. В основата на големите н стари рога на Каронгло личеше лъскава и блестяща ивица — следа от ремъците, а кожата на врата му беше протрита н хванала мазоли от ярема. Дъхът му се надигаше като бяла пара, подобна на нежна зимна мъгла, която разтапя скрежа или се дипли влажна и без мирис по трънаците. Следите, които оставяше, бяха големи, лични, като на животно, което познават всички. Пинсон беше другар на Каронгло, по-малко черен от него и със снежнобяла ивица на гърбя. Другият впряг волове — Мареро и Чариан, бяха с червеникан косъм идяволски очи. Следващите, Ариса и Урино, биха черни, дребни н силни добичета. Алмандрап и Ретана бяха орали каменисти почви. Хасо и Алмейра, червеникави волоне, мрачни н къси като бичета, бяха докарани в селото от един порту галец. Последните два вола — Гаго и Сонсолес, бяха каруцарски колове. Сутрин рано Алфануи отиваше с воловете на пасбището и обядваше там. В дните когато старият воловар идваше да го смени, той се качваше да се нахрани при баба си. Следобед поемаше обратно половин час преди залез слънце и оставяше воловете в един ограден с каменни плочи двор. В единия край на този двор се издигаше навес, който служеше за обор, и под него — ясли, издълбани в дънера па един дъб. Тук се подслонявахя воловете, когато валеше. Скоро Алфапуи опозна воловете, а и те него, и сутрин, щом като видеха главата му да се подава над оградата, те всички тръгваха към вратата и го чакаха да им отвори. Поздравяваьа го с тихо мучене, което сякаш излизаше от дълбоките им ноздри. Алфануи ги почесваше по челото или ги галеше по рогата. Последен излизаше винаги Каронгло, който поставяше влажната си муцуна в ръцете му и ги душеше.
Алфануи вървеше или пред воловете, или след тях до Каронгло. Когато трябваше да прегазят някое мочурище или реката, Каронгло оставаше да го чака на брега и Алфануи се качваше на гърба му. С течение на времето Алфануи придоби този лош навик и вече се движеше само върху гърба на вола, тъй като му харесваше да седи нависоко, полюляван от бавния му и вълнообразен ход. Винаги когато отиваха към пасбището или се връщаха от него, Каронгло не тръгваше, преди Алфануи да го е възседнал. Алфануи носеше остена на рамо и белите му тънки крака висяха отстрани на черните хълбоци на вола.
През лятото, когато воловете слизаха на реката да пият вода и да пасат троскот, Алфануи се къпеше. Влизаше гол във водата и плуваше. Гмуркаше се и изваждаше червени, бели, сини, зелени и шарени камъчета. Понякога, докато воловете пиеха вода, той се гмурваше и целуваше черните нм муцуни под водата. Друг път, стигнал до средата на реката, той почваше да ги вика: „Гаго! Ретапа! Пинсон!“… и щом като те се обърнеха, потапяше се под водата. После се подаваше отново и смехът му ясно отекваше над водното огледали.
Седма глава
ЗА РИБАРИТЕ И ЛОВЦИТЕ
В Моралеха живееше един човек, който беше видял морето. Алфануи се запозна с него веднаж, когато минаваше край къщурката му. Тя се намираше сред горичката край реката, там където живееха рибарите. Този мъж се наричаше Пабло и плетеше рибарски мрежи. Когато живеел край морето, се занимавал с плетене на мрежи и като остарял, се завърнал в Моралеха. Беше лодкар и имаше сал, който влизаше в употреба само когато реката прииждаше и заливаше бреговете. Живееше сам и нощем от отсрещния бряг можеше да се види как свети фенерът му между дърветата. Светлината сякаш надничаше през отворената врата, за да погледне към реката. Пабло обичаше да разправя следната история. Над пристанището се спускали сиви, пепеливи дни на тъга. По скелите се носела мрачната песен на хамалите и в нея се говорело за октоподите и раците в залива. За раците дърводелци, които стържели и срязвали старите дъски в пристанището и тичали косо по заоблените търбуси на гемиите. Когато моряците в гемиите чуели шума ма стъпките им, чествували как по гърбовете им се спускала като зигзагообразна пукнатина студена тръпка на ужас. Тук смъртта пръскала и разпуквала както душите, така и всяка човешка суета. Някакъв червен клон израствал на кървящото дърво на зеницата. Дървото на очите, меланхолично като японска вишна. Пабло говореше за една сурова смърт, непозната на хората от равнината. Всички го слушаха с по-особено внимание, което криеше и болка. На сушата смъртта е по-понятна. По-неприкрита. Тук тя се движи с бяла дреха по кристални равнини.