Накрая Алфануи стигна до хълмиста местност. Голите хълмове приличаха на бели кръгли барабани и се издигаха на четиридесет метра височина. Горе завършваха с равна бяла, варовикова плоча, по която растяха хилави храсти и гниеше леш от зайци и хрътки. Между голите хълмове се простираха светли долини, прорязани от реката, която се виеше сред гъсти и високи горички. Дървета имаше само покрай реката, докато останалата част от долините бе разделена на малки ниви. Сред всяка от тях се издигаше камък с някакво име. Алфануи видя сред една нивида камък с надпис:
Роке Силва с гоеше сред нивата и наблюдаваше своите посеви:
— Чудесна е, чудесна е реколтата! Виждате сам, нали. Утре сутрин взимам сърпа и ще ожъна нивата. Бързо ще стане. В цяло Серато няма нива като моята. Жалко че е толкова малка, но ще вдигна от нея ято яребици, чувам ги как по цял ден пиукат…
Роке Силва се смееше, докато Алфануи го гледаше. След това заговори отново:
— В Паленсия ли отивате? Изкачете се на ей онзи хълм и от върха му ще видите града. Преди време някакъв си там очиларко заведе дело срещу мене. Искаше да ми отнеме нивата и да ме направи последен бедняк. Но, аз спечелих делото и уверявам ни, без да разчитам на нечия помощ. Никой не се оставя в края на краищата да му извадят току-тъй очите! Е, добре, щом бързате, няма какво.
— Сбогом, Роке Силва, и благодаря.
— Сбогом, приятелю, желая ви успех.
И Роке Силва се загледа отново в своята нивица.
Единадесета глава
ЗА ГРАД ПАЛЕНСИЯ И ЗА БИЛКАРСКИЯ МАГАЗИН НА ДОН ДИЕГО МАРКОС
Паленсия се стори на Алфануи светъл и открит град. Отвсякъде той предлагаше свободен и лесен достъп. Можеше да го разчупиш като самун топъл хляб. По слънчевата главна улица се издигаха бели каменни портали. Ниските и яки кули бяха също от бял камък, а реката се лееше пълноводна н спокойна. От другата страна на реката се простираха лозя, зеленчукови и овощни градини, набраздени от канали. По каналите се движеха шлепове, теглени с дебели въжета от брега. Катърите, които влачеха шлеповете, се хлъзгаха в крайбрежната тиня. При залез слънце водата в каналите придобиваше някакъв вял н унил белезникавосин цвят със зелени и червени отблясъци.
Билкарският магазин на дон Диего Маркос се намираше на главната улица и в него нмаше стъклени и порцеланови буркани като в аптека. Над магазина бе закачена фирма с яркочервени букви:
Лиценциатът по естествени науки Диего Маркос беше висок, дебел и много надут човек. Носеше очила със златни рамки и престилка с избелял охров цвят. Жена му помагаше в продажбите. Беше дебела и не по-малко превзета от мъжа си. Из магазина шеташе и някакъв охтичав и голобрад младеж на около двадесет и пет години. Магазинът беше мрачен. Стените бяха покрити с тъмнокафяви, почти черни рафтове от лакирано дърво. Във витрината имаше блюда и буркани с билки и нa всеки един от тях надпис:
Алфануи остана да чиракува в магазина. Собственикът и неговата жена разкарваха Алфануи за щяло и нещяло по цял ден, но той мълчете и се учеше. Хранеше се заедно с помощника, който се държеше с него грубо и презрително. Спеше в помещението зад магазина, сред буркани с билки, които бяха събрали в себе си всички ухания на планината. По стените висяха табла от лъскава хартия с черни дървени летви в двата края, така че по-лесно да се навиват па руло. На тях бяха изобразени растения с листата и цветовете поотделно и с разрези на стъблото и на корените, по които можеха да се изучат техните особености и тъкани. В долния край на таблата имаше надписи, като „Едносемеделни“ и други подобни, а с по-дребни букви бе написано „Печатница Льосент, Барселона“. В средата па помещението бе оставена голяма мраморна маса и върху нея везни, завинтени върху плочата. В един ъгъл, под шестоъгълен часовник, се намираше походното легло на Алфануи. На пода лежаха незавързани чували с по-често употребяваните билки, които се разваляха от допира с въздуха.
Алфанун знаеше по нещичко за всичко, което тук го заобикаляше, и различаваше много билки и техните свойства. Желанието му беше сега да усъвършенствува знанията си и затова, когато нямаше никого в магазина, той разглеждаше дълго витрината, изваждате бурканчетата и ги помирисваше, стриваше билките в ръката си и приготовляваше странни чайове и отвари. Алфануи се стараеше да проникне в смисъла на имената на билките и си ги пвтаряше често, сякаш търсеше в тях отзвук от някакви стари истории, от това, което всяко растение, възприемано от хората с очите, бе озназчавало за тяхната душа, за техния живот. Защото името, което се произнася, не е действителното име на билките, онова, което е скрито в семето, което не може да се изрази чрез гласа. То е поставено заради нещо, което очите и сърцето са познали, и понякога то носи някакъв отзвук от онова друго име, което никой не може да изрече. Алфануи повтаряше по няколко пъти имената на билките, а между тях имаше както сполучливи, така и несполучливи имена. Имаше глупави имена, които не говореха нищо, но имаше и тайнствени имена, в които откликваше цялата планина.