— Не че имах избор.
— Точно там е работата. Нямаше какво друго да направиш. Но и аз нямах избор. Отговарях за мисията. И колкото и разбираеми и неизбежни да бяха действията ти, ти представляваше заплаха за нея. Във всеки случай, това беше най-трудното обаждане, което някога ми се е налагало да правя.
— И ме предаде на руснаците?
— Какво значение има как съм решил да свърша работата? Да, обичайните заподозрени ме бяха погнали заради това, че си убил проклетия руснак в Истанбул. Някои хора искаха да те прострат да съхнеш на въжето.
— И ти го направи вместо тях.
— Както вече казах, какво значение има?
Бен си представи как Хорт се свързва с някой руски другар и му казва: Хей, открихме стрелеца, който е убил вашия човек в Истанбул. Без заповед. Ваш е, ако го искате. Ето къде можете да го намерите.
Колкото и да беше гадно, имаше логика. Успокояваш руснаците, угаждаш на бюрократите, елиминираш защитата на Алекс и създаваш измамна представа за това, което става, с помощта на операция, излязла от контрол.
— Сигурно си прав — отвърна той, мъчейки се да преглътне огорчението, което вече водеше към ръба на отчаянието. — Но трябваше да го предвидя. Знаеш ли защо не успях? Мислех те за толкова лоялен към мен, колкото и аз съм към теб.
Хорт сведе поглед за миг, после отново срещна очите на Бен.
— Лоялен съм към теб, синко. Лоялен съм към всичките си хора. Но преди всичко държа на мисията. Знаеш го.
— Е, вече със сигурност.
— Иска ми се да не се беше наложило да става така, Бен. Наистина ми се иска.
Излязоха на Сан Антонио Роуд в Лос Алтос. Един от мъжете отзад каза:
— Завий тук.
Направиха ляв завой. Какво правеха в Лос Алтос? И тогава разбра.
Проследяваха сигнала от мобилния телефон на Алекс. Сигурно разполагаха с техника отзад. Алекс, по дяволите, казах ти, че могат да те засекат по този начин.
— Тук е — рече мъжът зад него. — Последното място преди сигналът да изчезне.
— Направи едно кръгче — нареди Хорт. — Може да забележим колата му.
Бен въздъхна от облекчение. Слава богу, Алекс се беше сетил да изключи проклетото нещо, когато е разбрал какво става.
Но това означаваше само, че Хорт няма да може да го залови изненадващо предварително. Вероятно Алекс все пак щеше да се появи на закрития паркинг.
Минаха по пресечките на Лос Алтос, влизаха и излизаха от паркинги. Всеки път, когато намаляха пред някое беемве тройка, Бен усещаше как вътрешностите му се свиват от страх, но всеки пък се оказваше, че не е на Алекс.
След двайсет минути мъжът отзад се обади:
— Чакайте, отново е онлайн. В… Маунтийн Вю. Слезте на юг по «Сан Антонио» и излезте на «Ел Камино».
Какво, по дяволите, правеше? След като си беше изключил телефона, защо му беше пак да го включва?
— Чакай, движи се — каза мъжът отзад. — Остани на «Сан Антонио». Върви към шосе 101.
— Накъде отива? — попита Хорт.
— Предполагам, че към Пало Алто — отвърна мъжът отзад. — Гаражът. Изглежда се насочва към шосе 101.
Телефонът на Бен звънна. Хорт го вдигна и каза:
— Ало? — Последва пауза. — Добре, и ние тръгваме натам. Благодаря за обаждането. След половин час ще сме уредили всичко и ще можете да си вървите.
Затвори. Алекс сигурно се бе уплашил, че няма да може да се свържат с него, и си беше включил телефона отново, за да се увери, че всичко още е наред.
— Не, чакайте, тръгва по «Алма» — каза мъжът отзад. — Но продължава към Пало Алто.
Отбиха от «Сан Антонио» и тръгнаха към изхода.
Какво по дяволите ставаше? Защо Алекс не си изключеше пак телефона?
Защото караше. Боже, мислеше си, че не могат да го засекат, ако се движи ли? Бен се опита да овладее гнева си. Откъде можеше да знае Алекс. Това не беше неговият свят. Но, дявол да го вземе, щяха да го изненадат, да го принудят да отбие встрани на пътя и да го вкарат във вана… Ако беше планирал нещо, ако имаше някаква тактика за гаража, нямаше да му дадат възможност да я осъществи.
Тръгнаха на запад по «Алма», с по две платна в двете посоки. Движението на обед не беше натоварено, но имаше достатъчно коли, зад които да се скрият и да проследят незабелязано някого, дори и той да няма навика да гледа за опашки, какъвто определено беше случаят с Алекс.
— Това той ли е? — попита шофьорът.
Бен се наведе наляво и погледна през предното стъкло, сърцето му заби лудо. Приличаше на колата на Алекс, но не беше сигурен.
— Приближи се малко — рече Хорт. — Още малко.
Регистрационната табела се показа. Бен позна номера точно когато Хорт рече:
— Той е. Дръпни се назад. Остави няколко коли помежду ни.
Тупкането в гърдите на Бен се усили. Усети прилив на адреналин. Напрегна бедрата, прасците и пръстите си. Погледна надясно, наляво, напред, прецени разстоянието, пресметна шансовете. Щеше му се да завърти глава, но не го направи. Не искаше да показва никакъв признак на неподчинение.