— Какво ще каже клиентът ми за това? — попита Озбърн след секунда с носовия си глас.
Алекс повдигна рамене.
— Какво могат да кажат? Изобретението няма нищо общо със същината на бизнеса на «Оракъл», нито пък с ежедневните задължения на Хилзой там. Вече проверих договора. «Оракъл» няма никакви права.
— Ами…
— Измислил го е у дома, в свободното си време, като е използвал собствена техника. И по отношение на оптичните кабели също всичко е наред.
Озбърн леко се усмихна.
— Написал си си домашното.
— Уча се от най-добрия — отвърна Алекс и веднага му се прииска да не го беше казвал. Озбърн вероятно щеше да преиначи забележката му в главата си на: На толкова много си ме научил, Дейвид. Дължа всичко на теб.
— Кажи ми как се запозна с този човек — рече Озбърн след малко.
— Обади се и ме попита дали мога да му дам съвет за нещо, над което работел у дома — отвърна Алекс. Беше репетирал тази лъжа толкова много пъти, та вече му се струваше, че наистина бе станало по този начин. — Срещнахме се в «Старбъкс» и той ми показа какво прави. Стори ми се обещаващо и поех нещата.
Не беше отговорът, на който се бе надявал шефът му, разбира се. Ако му беше признал истината — че двамата с Хилзой за пръв път бяха говорили за «Обсидиан», когато Алекс беше отишъл в «Оракъл» служебно — щеше да подсили аргумента на Озбърн: «Според мен дори не се е обърнал изрично към теб». Алекс очакваше, че шефът му ще свери неговата версия с тази на Хилзой дискретно, щом му се удаде възможност. Но беше подготвил Хилзой. За благото и на двамата, колкото по-дистанцирани изглеждаха от «Оракъл» и «Съливан, Грийнуолд», толкова по-добре.
— Не ми харесва — заяви Озбърн. — Клиентът ще каже, че си се срещнал с Хилзой чрез него. Дори и да няма основание да ни съди, няма да рискувам да ядосам клиент като «Оракъл» за нещо толкова дребно.
— Стига, Дейвид, знаеш, че всяка компания, създадена някога в Долината, в даден момент е имала връзка с голяма известна корпорация, която също е била нечий клиент. Така стоят нещата. И в «Оракъл» са наясно.
Озбърн го погледна, сякаш обмисляше. Вероятно се наслаждаваше на възможността да не бърза и да го кара да се гърчи на килима пред него.
— Нека да го поема, Дейвид — настоя Алекс, леко изненадан от твърдостта в тона си.
Озбърн разпери ръце с дланите нагоре, сякаш се разбира от само себе си, сякаш по време на целия разговор не е търсил начин да разкара Алекс.
— Хей! — рече той. — Кой казва друго?
Не беше отговор, или поне не категоричен.
— Хилзой е мой? — попита Алекс. — Аз ли ще съм първи адвокат?
— Така изглежда справедливо.
— Това «да» ли е?
Озбърн въздъхна. Свали краката си от бюрото и се наклони напред, сякаш искаше да продължи оттам, откъдето Алекс го беше прекъснал.
— Да, това е «да».
Алекс си позволи лека усмивчица. Трудната част беше минала. Сега предстоеше още по-трудната.
— Има само още нещо — каза той.
Озбърн вдигна вежди, изражението му стана подозрително.
— Хилзой… е преживял ужасен развод миналата година. Няма никакви пари.
— За бога, Алекс!
— Не, чуй ме. Не може да си позволи хонорарите ни. Но ако станем съдружници, ако вземем част от компанията…
— Знаеш ли колко е трудно да накараш съвета на съдружниците да се захване с такива спекулативни щуротии?
— Знам, но ще се вслушат в препоръката ти, нали?
Гамбит, който Алекс бе научил през годините пазарене за клиенти. Когато другата страна твърди, че не е нейно решението, че трябва да се посъветва с борда, с управителния съвет, с леля Бърта или филанкишията, намесваш егото й и желанието да изглежда благонадеждна.
Озбърн беше прекалено опитен, за да се хване.
— Невинаги, не.
— Този път ще го направят. Технологията е обещаваща. Лично я проверих, знаеш, че съм наясно повече от останалите. Сам ще свърша всичко. Не за сметка на работата ми. Като допълнение.
— Стига, Алекс, вече си на път да осребриш над три хиляди часа тази година. Не можеш да…
— Да, мога. Знаеш, че мога. Говорим за процент за фирмата от нещо, което може да се окаже голямо, без на практика да се налага никаква инвестиция. Съветът на съдружниците няма ли да те послуша, ако им го предложиш?
Не ако, когато. Озбърн не отговори и Алекс се молеше да не е натиснал прекалено много. Шефът му вероятно се чудеше: Защо е готов да жертва толкова много за нещо толкова несигурно? Дачи това нещо няма да се окаже по-голямо, отколкото го изкарва?
Алекс опита отново.
— Съветът те слуша, нали?
Озбърн се усмихна леко, неохотно се възхищаваше на това колко добре Алекс си беше изиграл картите.
— Понякога — отвърна той.