— Значи ще го препоръчаш?
Озбърн потърка брадичка и погледна Алекс така, сякаш се грижеше единствено за неговото добро.
— Ако наистина държиш, ще го направя. Но нали знаеш, Алекс, това е първото дело, което водиш. — Първото, което ти ме оставяш да водя, искаш да кажеш. — Ако нещата се объркат, няма да изглеждаш много добре. Ще покаже лоша преценка.
Лоша преценка. В «Съливан, Грийнуолд» това беше най-големият срам. Ако нещо се объркаше, дори и да не беше по вина на адвоката, можеше да се припише на лоша преценка. Защото ако адвокатът има добра преценка, ще го предвиди независимо от всичко. Лошото нещо няма да се случи, ако той е нащрек.
Алекс не отговори и Озбърн продължи:
— Казвам само, че за подобен риск ти трябва застраховка против грешка, възглавница, на която да паднеш.
Алекс се отврати от начина, по който Озбърн представяше нещата, сякаш беше най-добрият му приятел. Знаеше, че би трябвало да каже: Прав си, Дейвид. Ти поеми нещата. Благодаря ти, че ме предпазваш. Ти си най-добрият.
Вместо това обаче рече:
— Мислех, че ти си ми възглавницата.
Озбърн примигна.
— Съм.
Алекс присви рамене, сякаш това решаваше проблема.
— Каква по-добра защита от това.
Озбърн изпръхтя, полусмях, полусумтене.
Алекс пое към вратата.
— Ще попълня формулярите за нов клиент, ново дело и конфликт на интереси.
Това беше. Ако Озбърн се канеше да му го вземе, трябваше да го заяви сега. Ако не, всеки изминал ден щеше да поражда нови аргументи в негова полза, които Озбърн все по-трудно щеше да може да обори.
— Щом няма да взимаме пари — рече Озбърн, — все пак ще трябва да докладвам на съвета.
— Знам. Но съм сигурен, че ще те послушат — Алекс го погледна прямо. — Това е важно за мен, Дейвид.
Недоизказаното, което ясно се подразбираше, беше: Толкова важно, че ако ме прекараш, другата седмица ще работя в «Уейл, Готшал», а ти можеш да си намериш някой друг, който да ти помага да звучиш толкова умно пред клиентите си.
Секунда. И Озбърн каза:
— Не искам да работиш сам върху това.
Алекс не го беше очаквал и не знаеше какво означава. Беше ли спечелил? Огъна ли се Озбърн?
— Какво искаш да кажеш? — попита.
Озбърн изсумтя.
— Хайде, тигре! Как ще стигнеш дотам, където искаш, без сътрудници, които да работят за теб?
Алекс не се беше замислял за това. Той работеше повече сам. Така му харесваше.
— Виж, малко е рано…
— Освен това — прекъсна го Озбърн, — как ще оправдаем големия си дял от компанията на този пич, ако за него работи само един адвокат? Нека да види, че се грижим подобаващо за него.
Алекс не знаеше дали да плаче, или да се смее. Озбърн на практика му казваше да надписва часовете си. Но ако това го караше да почувства, че е удържал малка победа, въпреки че Алекс го бе изиграл, добре.
— Разбирам какво искаш да кажеш — отвърна той.
— Използвай арабското момиче, онова хубавото. Как се казваше?
Алекс усети как руменина пропълзя по бузите му, надяваше се Озбърн да не забележи.
— Сара. Сара Хосейни. Не е арабка. Иранка е. Персийка.
— Каквато ще да е.
— Защо тя?
— Работил си с нея и преди, нали?
— Един-два пъти.
Озбърн го погледна.
— Всъщност три пъти.
Той не беше техничар, но дойдеше ли време за часове и сметки, нямаше равен на себе си.
Алекс се почеса по бузата, надяваше се жестът му да изглежда невинен.
— Май така беше.
— В характеристиката ѝ беше написал, че е необичайно уверена и способна за адвокат първа година.
Истината беше, че в характеристиката я беше подценил.
— Точно така.
— Умна ли е?
Алекс повдигна рамене.
— Завършила е информационна сигурност и съдебно разследване на компютърни престъпления в Калифорнийския технологичен институт. — Знаеше, че Озбърн може да долови известно подценяване от негова страна, но беше достатъчно ядосан, за да не му пука.
— Не е достатъчно натоварена. Използвай я. Направете екип. Имаш ли нещо против?
Защо го буташе в тази посока? Дали допълнителният адвокат щеше да му осигури основание за по-големи претенции, а може би искаше да надзирава работата, постепенно да му я отнеме или нещо подобно?
Или пък просто се забавляваше, като го дразнеше и го принуждаваше да работи със Сара, защото знаеше…
— Не — отвърна Алекс, като прекъсна мисълта си. — Нямам нищо против.
Озбърн беше уведомил Съвета на съдружниците, както бе обещал, че поемат Хилзой, и те бяха одобрили сделката. Каза, че някои били против, но Алекс подозираше, че това са глупости. Доколкото знаеше, Озбърн би могъл и изобщо да не повдига въпроса. Вероятно съветът обичаше подобни простотии — и как не, караше младшия съдружник да надписва часове и ако имаше полза от труда му, печалбата си оставаше за тях. Сигурно Озбърн го беше представил като някакъв херкулесов подвиг, така че да му е задължен след това.