— Колко благородно от твоя страна. За какви заплахи става дума всъщност? И как точно ги неутрализираш? Сигурно е много опасно. — Не спести и капчица от презрението, което изпитваше.
— Най-различни — отвърна Бен. Изражението му все още беше безстрастно, дори отегчено, но имаше нещо в очите му — раздразнение, яд, гняв? Тя почувства, че е напипала слабото му място. — Най-вече оси на злото. В миналото иракчани. Севернокорейци. — Настъпи пауза. — Иранци.
— Иранци — отвърна тя, усети как лицето й гори. — Те сигурно са най-лошите от всички.
— Трудно може да им вярва човек — отговори той, продължаваше да дъвче дъвката си. — Никога не знаеш какво кроят.
— Радвам се, че двамата се разбирате толкова добре — рече Алекс. — Това вероятно доста ще улесни усилията ни да останем живи още един ден.
По дяволите, прав беше. Играеше си глупави игрички, не беше ли глупачка наистина?
— Чакай малко — рече Сара. — Имаме ли останали някакви записи на изходния код на „Обсидиан“?
Алекс поклати глава.
— Не. Изтрили са всичко, дори и молбата в патентното ведомство.
— По дяволите! — изруга тя.
Бен я погледна.
— Какво?
— Ако разполагахме с изходния код — отвърна тя, — можехме да го публикуваме.
— Разбира се — отвърна Алекс. — В Сорс Фордж или Слашдот…
— Не само в техно сайтовете. Можехме да пишем на всеки политически блог в мрежата — Токинг Пойнтс Мемо, Ънклеймд Територи, Но Комент, Балун Джус, Хулабалу, Дейли Диш, Файърдоглейк. Можехме да документираме хората, които бяха убити, влизането с взлом у вас…
— Затова са действали толкова бързо, след като Алекс им се е изплъзнал — обади се Бен. — Трябвало е да ви попречат да го направите публично достояние. Всичко това се прави, за да остане изобретението в тайна.
— Така постъпва правителството — каза Сара. — Запушва нещата в бутилка. Информацията иска да е свободна. Правителството иска да я контролира.
Алекс въздъхна.
— Да, добре, без изходния код нищо не можем да освободим. Ще прозвучим като двама ненормалници, разгласяващи конспиративна теория.
— Така е — каза Бен, — и накрая, когато се окажете мъртви, ако някой изобщо го забележи, няма да има никакви доказателства. Без доказателства няма история. И най-важното, изобретението ще си остане тайна.
Замълчаха. Бен погледна към Алекс.
— Сигурно знаеш нещо — рече той. — Иначе щяха да те убият и да приберат документацията веднага след това. Но не са го направили. Първо са искали да получат информация от теб. Каква е тя?
— Откъде да знам?
— Какво знаеш? Какво подозират, че може да знаеш?
— Не знам.
— Мисли. Знаят всичко за фирмената архивираща система, електронна и на твърд диск. Знаят кои адвокати са работили по делото. Знаят за патентното ведомство и как да влязат в базата му с данни. Всичко това са количествени, процедурни неща. Стандартни неща. Системи. Това, което може да ги изнерви, е възможността за съществуването на някаква особеност, нещо извън системата, нещо трудно предвидимо. Какво може да е то? Какво са се страхували да не пропуснат? Личен лаптоп? Неофициален бекъп файл? Имаш ли нещо подобно?
— Да! — възкликна Алекс. — Хилзой оставяше по едно копие от последната версия при секретарката ми винаги когато идваше в офиса. За да не стане беля, пазиш копие на друго място. В лаптопа ми е. Играх си с него.
— Точно такова нещо са се опасявали да не пропуснат — каза Бен. — Затова са щели да те разпитват. Изходният код вътре ли е?
— Не, може само да се ползва. Като софтуерна програма, която си купуваш от магазина. Плюс бележките на Хилзой.
— Можете ли да го извадите по обратен път? — попита Бен.
— Не — отговори Сара. — Искам да кажа, на теория може би, но практически погледнато — не.
— Никакви бекъп файлове на изходния код? — попита Бен.
Алекс поклати глави.
— Взели са всичките.
— Какво ще стане, ако пуснете готовата версия?
Алекс повдигна рамене.
— Не мисля, че ще ни повярват. Отвън представлява просто хитър начин за кодиране на данни. След смъртта на Хилзой експериментирах с програмата и не можах да открия нищо в нея, заради което да си заслужава да убиваш. Така че, ако я пуснем като доказателство за някаква конспирация, само ще ни се изсмеят.