— Още не — отвърна Алекс.
Седнаха на пода. Когато се нахраниха, Бен каза:
— Сара, имаш ли нещо против да легна в твоята стая? Трябва да поспя малко, а вие ще си говорите.
— Няма проблем — отвърна тя.
Той грабна чантата си и мина през свързващата врата, затвори я и врътна ключа зад гърба си. Почти се надяваше Сара да се възпротиви, да каже, че ще иде да пооправи стаята или да направи нещо друго, с което да оправдае подозренията му. Но нищо. Въпреки това се възползва от възможността бързо и тихо да претърси стаята. Пак нищо.
Мислеше, че е придрямал двайсетина минути, но когато се събуди, от слабата светлина, която проникваше през прозорците, разбра, че е спал много по-дълго. Погледна си часовника. По дяволите, наближаваше шест часът. Беше спал близо три часа. Вероятно още беше на истанбулско време. Но беше доволен. Явно имаше нужда от сън.
Отвори вратата и надникна. Алекс и Сара още бяха пред компютрите си. Влезе и разтърка лице.
— Нещо?
Алекс поклати глава.
— Не, още нищо.
Бен кимна и влезе в банята. Взе душ и си облече риза. Преди да излезе от банята, скри ключ-картата от третата стая в едно чекмедже. Щеше да се обади на Алекс и да му каже по-късно, когато момичето не можеше да чуе.
Влезе обратно в стаята. Все още работеха на компютрите. Добре.
— Има джаз концерт в „Пърлс“ на „Кълъмбъс“ — каза им. — Отивам да послушам и после се връщам обратно.
— Откога слушаш джаз? — попита Алекс.
Бен го погледна.
— Кога за последен път сме говорили за музика?
Взе разстоянието до ъгъла на „Кълъмбъс“ и „Бродуей“ за петнайсет минути пеша. Можеше да успее и за пет, но искаше да се увери, че никой не го следи. Не отиде в клуба. Истината беше, че не разбираше изобщо от джаз, Ким Нали и тем подобни, и ако Сара, която му изглеждаше все по-прозорлива, го бе поразпитала малко, щеше да открие доста подозрителна празнина в музикалните му познания. Но тя не го направи. Номерът мина.
Пресече улицата, обърна гръб на клуба и влезе във „Везувио“, древния бар на битническото поколение в съседство до също толкова прочутата битническа забележителност — книжарницата „Сити Лайтс“. „Везувио“ беше един от баровете, в които едно време Бен успяваше понякога да се промъкне с приятелите си от гимназията. Огледа се наоколо и изпита странното усещане, че се е върнал назад във времето. Мястото изобщо не се бе променило — дългият дървен бар и уютно насъбраните една до друга маси, полилея — с приглушена светлина и абажурите по стените те караха да се чувстваш така, сякаш си влязъл в тайна пещера; трофеите от онази епоха оставяха светли петна по стените, опушени от цигарен дим. Във въздуха се долавяше мирис на бира и кафе. Все едно беше преди двайсет години и за миг контрастът с настоящето беше почти парализиращ.
Побелял старец в сив костюм от туид седеше в едно от сепаретата, пийваше си биричка, четеше вестник и изглеждаше като част от интериора, също като плочките на пода и редиците с бутилки зад бара. Бяха пуснали джаз за фон, пиано и саксофон се смесваха с неравните акорди от разговорите на хората, седнали на бара и по масите наоколо. Бен мина покрай тях, после се качи по тясната стълба в дъното на оскъдно осветения втори етаж.
Извади късмет. Едно от местата до прозореца, който гледаше към Керуак Али и „Кълъмбъс“ беше свободно. Седна, имаше идеален изглед към двукрилата врата и червената козирка на входа на „Пърлс“. Погледна си часовника. Седем часът. Ако нещо имаше да става, щеше да стане в следващия един час, два най-много. Дойде една сервитьорка и той си поръча кафе.
Ако момичето беше замесено, щеше да се обади на някого и да му каже къде може да открият Бен. Освен ако не беше убил всичките, в което се съмняваше, предполагаше, че имат още хора наоколо. Окажеше ли се прав, един или може би двама души щяха да се появят в „Пърлс“. Ако бяха двама, първият щеше да остане навън, за да са сигурни, че мишената може да забележи най-много втория. Ако беше един, много ясно, щеше да влезе и веднага да излезе, щом разбере, че Бен го няма. Ако се появяха, той щеше да излезе и да ги проследи, пък после щеше да импровизира.
Това, което търсеше, трудно подлежеше на описание, но — как се беше произнесъл Върховният съд за порнографията? — щеше да го разбере, щом го види. Мъжете щяха да бъдат нащрек и да се оглеждат наоколо. Израженията им щяха да бъдат преднамерено разсеяни, но поведението — съвсем целенасочено. Тъмни дрехи, невзрачни, без никакви издайнически надписи. Можеше да разпознае особения поглед в очите им дори от другата страна на улицата. Погледът в неговите беше същият.