Изгледа го продължително, кипеше от гняв.
— Забрави — рече и стана да си върви.
Бен скочи с такава бързина, че тя остана удивена. Хвана я за ръката.
— Защо? — попита той. — Ядоса се, че те претърсих ли? Или защото не се възбудих, когато ти направи същото с мен?
— Възбудата е човешко качество. Не ти е присъща.
— Слушай. Не те познавам, затова не ти вярвам. Нищо лично.
— Друг път! Вярваше ми достатъчно, докато не чу името ми. Не ми разправяй, че не било лично.
— Седни и ще те черпя едно питие.
— Сама си плащам пиенето.
Бен погледна през рамото й.
— Добре, тогава и ти ме черпи едно.
Тя се огледа и видя, че сервитьорката стои зад нея.
— Мартини „Бомбай Сапфир“ — каза Бен. — Без маслинка, без вермут.
Да го вземат дяволите! Кимна на сервитьорката.
— Нека бъдат две.
Седнаха. Бен каза:
— Ще ми кажеш ли защо си тук?
Усети как сърцето й бие и това я ядоса отново. Дразнеше се, че той може да се държи толкова хладнокръвно с нея и че в същото време я кара да се притеснява. Уплаши се от това, което се кани да каже. Изкашля се.
— Става дума за „Четири сезона“. Опитвам се да мисля като теб, поставям се на мястото на другия, както ми каза да направя. И разбрах — ако аз бях на твоето място, щях да се боя, че може… да ида в полицията. Страх ме е какво можеш да направиш, за да ми попречиш.
Бен я изгледа продължително и й се стори, че видя как нещо потрепна в очите му на фона на приглушената светлина от улицата. Симпатия? Съжаление?
После той отклони поглед.
— Когато приключим с това, ще имаш чувството, че изобщо не се е случило.
Не го разбра. Да не се тревожи ли й казваше? Нямаше да я… нарани?
— Откъде знаеш? — попита тя.
— Просто знам. Всичко ти изглежда много странно. Като че ли се случва с друг. Когато свърши и се обърнеш назад, сякаш ще се събудиш от сън.
Погледна го, опита се да разгадае изражението му.
— Прав си — рече тя. — Наистина се чувствам така. Но… откъде знаеш?
Той поклати глава, погледна встрани и тя си помисли: Защото ти никога не се събуждаш.
Сервитьорката донесе питиетата им и Сара ги плати. Пиха мълчаливо известно време.
— Защо говориш толкова добре фарси? — попита тя, като премина на другия език.
— Вече знаеш защо — отвърна й Бен, и той на фарси.
— Не ми харесва това, което правиш — каза тя, минавайки отново на английски.
Бен се разсмя.
— Няма значение. На мен ми харесва.
— Обичаш насилието?
Повдигна рамене.
— Работен инструмент.
— Майсторът не си ли харесва инструментите?
— Защо си станала адвокат? Защото ти харесва адвокатурата ли?
Изгледа го, изненада се как въпросът улучи право в собствените й съмнения.
— Всъщност не знам защо. Може би, защото ми се удаваше. Ти защо се зае с твоята работа?
За миг лицето му остана странно безизразно, после той отмести поглед.
— Дълга история.
Пак замълчаха. Сара рече:
— Кажи ми нещо за себе си.
— Какво например?
Не знаеше. Думите излязоха сами от устата й. Не го беше обмислила и не бе наясно какво точно пита.
— Не знам. Просто… нещо, което можеш да ми кажеш. Не за работата ти. Нещо лично. За да почувствам, че поне малко те познавам.
Повдигна рамене.
— Обичам да късам крилцата на мухите. Засега е само хоби, но мисля да се захвана професионално.
Тя поклати глава, разбра, че си губи времето, почувства се като глупачка, задето изобщо беше опитала.
— Женен ли си? — попита. — Имаш ли семейство?
Настъпи пауза и Сара си помисли, че той няма да й отговори. Но накрая Бен каза:
— Вече не.
— Какво стана?
— Нищо не е станало. Беше филипинка. Запознахме се в Манила. Когато се върнахме обратно в Щатите, разбрах, че не е тази, за която я мислех.
— Може и тя да е разбрала същото за теб.
— Сигурен съм, че е така.
— Деца?
Настъпи продължително мълчание. Накрая отвърна:
— Дъщеря. Живеят в Манила.
Не можа да остане безразлична към явната му неохота и към готовността, с която в крайна сметка й отговаряше.