И тогава разбра. Дяволите да го вземат!
— Изобщо не си ходил в „Пърлс“ — рече тя. — Каза, че ще идеш там, защото си знаел, че може да те последвам. Дошъл си тук, за да наблюдаваш и да видиш дали ще го направя.
Повдигна рамене.
— Нещо подобно.
— Нещо подобно… Ясно не си очаквал мен, а кого, другите лоши хора? Иранските терористи, за които работя?
— Подозрителен съм по характер.
— Знаеш ли какво? Това са пълни глупости. Не всеки подозира всекиго, дори и хора като теб.
— Трябва да излизаш по-често.
— Излизам доста. Идвал си тук като момче, нали? Затова искаше да отседнем в града, а не в някой хотел на летището. Искаше да си близо до Норт Бийч, нали? Защото познаваш мястото. Очакваш да ти повярвам, че го правиш редовно? Че го правиш с всекиго?
— Правя го, когато е необходимо.
— Щеше ли да го направиш, ако не бях иранка?
— Казах вече, правя го, когато се налага.
— Защо просто не си признаеш, че го правиш, защото съм иранка, че това е проблем за теб?
— Нищо не трябва да ти признавам.
— Разбира се, че не трябва. Дори пред себе си не трябва да го признаваш. Не и ако не ти стиска.
Бен сложи ръце на масата и се наклони напред:
— Слушай, скъпа. Не живееш в реалния свят. Живееш в някаква фантазия. И ако нещо наруши малката ти заблуда — щом наистина трябва да признаеш съществуването на обслужваща класа, която прави живота ти възможен, щом прозреш какво трябва да се прави от твое име, за да можеш да живееш по начина, който мислиш, че заслужаваш — получаваш истеричен припадък, предизвикан от морален гняв. Извинявай, ако ми е трудно да те взема на сериозно.
Той се облегна назад и изпи джина на една дълга глътка.
— Прав си — отвърна тя. — Всъщност трябва да се скитам по земята сама, освободена от всякакви задръжки, и по пътя да убивам хора, които трябва да бъдат убити, опиянявайки се от трагичното благородство на саможертвата си. О, и разбира се, трябва да изоставя семейството си. Това явно е част от просветлението.
Сара се облегна назад и изпразни чашата си по същия начин, по който го направи и той. Джинът опари гърлото й и прогори пътя надолу към корема й. Стисна здраво очи и се разтресе от усилието да не се разкашля.
Когато ги отвори, той я гледаше. Беше напълно неподвижен и тя нямаше представа за какво си мисли. Беше ли го наранила? Беше се опитала и изведнъж съжали. Това, което той й бе казал, беше подло със сигурност, но се почуди дали нейният отговор не беше направо жесток. Едното не оправдаваше другото. Искаше да се извини, но усети, че ако го направи, само ще влоши нещата. Да се държи така, сякаш знае, че го е наранила, и сега се опитва да го накара да се почувства по-добре, беше все едно да завърти дръжката на ножа, след като го е забила.
— Мисля, че прекалих с пиенето — рече тя, надяваше се, че той ще го приеме като негласно извинение, каквото всъщност и беше.
— Ще те изпратя до хотела — рече Бен. Тя очакваше обида, нещо от сорта, че не носи на пиене, и фактът, че явно беше изгубил всякакво желание за подобно нещо, я накара да се запита отново дали не бе отишла прекалено далече.
Тръгнаха надолу по „Кълъмбъс“ и влязоха в Китайския квартал. Луната вече беше по-високо, вятърът — по-студен от преди. Под безполезната жълтеникава светлина на уличните лампи предметите изглеждаха неясни, призрачни и нереални; коли, знаци и витрини се сливаха в едно, тъмни сили, завладени от мрака.
Забеляза как главата му се движи, докато вървят, гледаше ту наляво, ту надясно, даже се обръщаше да погледне назад, щом пресечаха някоя улица или завиеха зад някой ъгъл. Никога не можеш да го издебнеш в гръб — помисли си тя. — Трябва да го нападнеш отпред. Мисълта й се видя много странна и тя разбра, че е пияна.
Хотелът беше приятно топъл, блясъкът от полилеите и лампите по стените бе размазан по края, звукът от стъпките им по килима отекваше като приглушен пулс в тишината. В асансьора мълчаха и тя усети близостта му. Изпрати я до стаята й и я изчака да извади ключ-картата от джоба на джинсите си. Тя отвори вратата и се обърна към него.
— Искам да те попитам нещо — рече.
— Да.
— Алекс знае ли?
— Какво да знае?
— Че има племенница.
Настъпи пауза. Той отвърна:
— Не знам защо трябва да знае.
— Значи изобщо не си му казал.