Изчака две минути. Добре, ако щеше да става така, вече да се е случило. Върна се при вратата, сложи си очилата и влезе, като заключи след себе си.
Трябваха му три минути, за да се увери, че е сам. Проверката, че никой не му е оставил взривоопасно любовно писмо, му отне още двайсет.
Седна на пода с гръб към леглото и свали очилата за нощно виждане. Въздъхна дълбоко. Боже, какъв ден! Сигурно бе уморен, но още беше прекалено напрегнат, за да го почувства.
Добре. Още нещо и после можеше да си отдъхне.
Момичето.
Можеше да влезе по три начина. Първо, през общата врата, ако не я беше заключила от нейната страна. Второ, можеше да използва ключ-картата за нормалната врата, ако не е пуснала резето отвътре. Не му се вярваше да успее по някой от двата начина, така че третата възможност беше най-обещаваща: просто да отвори общата врата с ритник. Беше от тежко дърво, но се отваряше към нейната стая и металните лайстни щяха да се изкривят достатъчно, за да я освободят от рамката.
Отвори вратата от неговата страна, бавно, внимателно, искаше да се увери, че няма поставено нищо между нея и тази към стаята на Сара, което да затваря верига. С изненада откри, че вратата от нейната страна не само не е заключена, ами зее широко отворена. Зарадва се, че е изгасил лампата в своята стая и не е свалил очилата. В противен случай силуетът му веднага щеше да се види.
Влезе предпазливо вътре, не му хареса, че вратата е отворена, предчувстваше капан. В зелената светлина на очилата я видя на леглото. Лежеше по гръб, покрита до врата със завивката, дългата й черна коса се бе разпиляла по бялата калъфка на възглавницата. Дясната й ръка беше вдигната над главата. Лявата бе под завивките. Беше забелязал през деня, че е деснячка, и виждайки силната й ръка празна, се успокои донякъде. Явно спеше, но пък се бе направила на невинна и във „Везувио“, при това убедително. Не я изпускаше от очи, докато тихо провери стаята. Беше празна.
Приближи се до леглото и я погледна за миг. Дишаше бавно и равномерно. Не помръдваше.
Забеляза, че резето на външната врата е пуснато. Което превръщаше отворената обща врата в нещо като тунел. Това изобщо не му хареса. Не му хареса, че явно е било предвидено да дойде.
С насочен пистолет дръпна завивката и откри лявата й ръка. Беше празна.
Свали очилата, остави ги на земята и светна нощната лампа. Очите на Сара се отвориха, тя рязко седна в леглото, сви се и дръпна завивката към гърдите си.
— Какво, по дяволите, става? — попита тя. — Какво правиш?
— Не се радваш, че ме виждаш — отвърна той, като се наслаждаваше на момента, колкото и да не му се искаше.
— Абсолютно прав си, не се радвам. Не можеш да влизаш просто така. Какво правиш? Какво искаш?
— Не се прави на глупачка, скъпа. Знам, че те бива, но номерът вече не минава.
Тя погледна към глока, сякаш чак сега го видя, както вероятно и беше.
— Защо, по дяволите, си насочил пистолет към мен? Луд ли си?
Продължи да я държи на мерник. И понеже самият той имаше навика да спи на една ръка разстояние от оръжието си, й нареди:
— Стани от леглото!
— Върви по дяволите! Разкарай се от стаята ми!
Той хвана завивката и я дръпна от нея. Тя полетя към отсрещната стена и се плъзна на земята.
Сара скочи към другия край на леглото.
— Махай се от тук! — извика.
Беше само по бикини и бял корсаж и за миг той се усъмни в себе си. Но колко войници бяха правили същата грешка със сладки на външен вид жени миг преди да взривят самоубийствената бомба?
Заобиколи леглото с насочен пистолет.
— Млъквай! — предупреди я. — Дръж ръцете си така, че да ги виждам, ако не искаш да те гръмна.
Гледаше го вторачено и дишаше тежко.
— Ти си луд. Наистина си луд.
— Права си — отвърна той, беше откъм нейната страна на леглото и се приближаваше към нея. — Достатъчно луд, за да направя нещо побъркано, това е сигурно. Трима души се опитаха да ме убият за един ден. Това би подлудило всекиго.
Тя не отговори. Разбира се, че няма да отговори. Приближи се. Сара се сви в ъгъла, стената от едната страна, нощното шкафче от другата.