В Париж херцогиня Дьо Шеврьоз живееше във великолепен дворец на улица „Сен Томас дю Лувър“ между Лувъра и „Тюйлери“. Преобразен от един от най-прочутите архитекти на епохата, този прекрасен палат се състоеше от централна сграда между два квадратни павилиона, откъдето тръгваха крилата, обграждащи двора. Той беше затворен от ниска пристройка, в която се отваряше монументален портал, поддържан от стройни колони и украсен със скулптури. В страничните крила бяха разположени помещенията, необходими за всекидневието в двореца: кухни, офиси, жилища за прислугата, конюшни, навеси за карети. Централният корпус приютяваше покоите на херцогинята и „залите“ — многобройни стаи без специално предназначение, които най-често оставаха празни. Отзад просторна тераса се издигаше над вълшебна градина.
Дворецът на Шеврьоз беше място, където херцогинята подготвяше неповторими и доста развратни празници. Също така той беше огнище на интриги, където този следобед Арно дьо Ленкур се готвеше да проникне.
— Влезте, господине! Влезте! — покани го госпожа Дьо Шеврьоз с изключително овладян глас.
Ленкур се поколеба за малко, след това свали шапката си и прекрачи прага.
Стаята, в която го допуснаха, беше част от покоите на херцогинята. Мебелите, паркетът, лампериите, облицовките, позлатената дървения, изрисуваните тавани, украшенията във витрините, картините — всичко бе измайсторено със съвършен вкус и свидетелстваше за нечуван лукс. Въздухът ухаеше на скъпи парфюми. Атмосферата беше възбуждаща. Камериерки и дами, които отговаряха за тоалетите на господарката, сякаш танцуваха приказен балет, а херцогинята винаги оставаше в центъра. Седнала пред подвижно огледало, което държаха насреща ѝ, тя беше с гръб към вратата и раздаваше строги заповеди, чието изпълнение следеше внимателно. Трябваше да подсилят ружа тук, да сложат още малко пудра там, да подредят няколко кичура, които не изглеждаха перфектни, да донесат друга огърлица и да сменят обеците, които реши, че никак не ѝ отиват.
Чувствайки се забравен, Ленкур търсеше дискретен начин да припомни за присъствието си, когато госпожа Дьо Шеврьоз, все така обърната с гръб, рече:
— Моля да ми простите, господине, че не ви посрещам достатъчно любезно.
— Госпожо, ако съм се натрапил…
— Ни най-малко, господине! Ни най-малко!… Останете.
Ленкур остана и зачака.
Трудна работа се оказа наместването на шапката на херцогинята — последно действие в ритуал, чието значение младият мъж долавяше, макар да присъстваше на него крайно притеснен.
— Разказаха ми много хубави неща за вас, господине.
— Кой?
— Не ви ли харесва самият факт?
— Напротив, госпожо. Но тъй като не зная кой ме цени толкова…
— Е добре, на първо място — херцогът. Но, разбира се, моят съпруг е крайно благосклонен към всеки, който също като него идва от Лотарингия. Оттам сте, нали, господине?
— Така е, аз…
— Да, да… Обаче особено ласкаво за качествата ви се изказа господин Дьо Шатоньоф…
Шарл дьо л’Обепин, маркиз Дьо Шатоньоф, беше пазителят на печата на кралството, което ще рече едно от най-влиятелните лица в държавата след краля и кардинал Ришельо.
— Господин Дьо Шатоньоф е сред най-верните ми приятели. Беше ли ви известно това?
След като изрече тези думи и за последен път се погледна в огледалото, херцогинята стана и се обърна към Ленкур. Той беше поразен от красотата ѝ, буйните ѝ коси, млечнобелия ѝ тен, безупречния овал на лицето ѝ, блясъка на очите ѝ и от съвършенството на карминените ѝ устни. В държанието ѝ се чувстваше някаква весела дързост, която провокираше събеседника.
— Уви, трябва да тръгвам — рече тя със съжаление. — Преди половин час кралицата ми изпрати вест, че иска да ме види в Лувъра — тя му подаде ръката си за целувка. — Върнете се още тази вечер, господине. Или по-добре, не, елате утре. Точно така, утре. По същото време. Имате възможност, нали?