— Всичко ли? — ахна Фламел, привеждайки се, за да избегне замаха на един мъртвец. С премерен удар с длан в гръдния му кош го запрати назад в множеството, където той се превърна в купчина от кости. — Ами тогава, Софи, направи ти нещо!
— Какво? — извика тя. Какво би могла да направи срещу армия от немъртви? Тя беше петнадесетгодишно момиче.
— Каквото и да е!
Една мумифицирана ръка се стрелна от мъглата и я удари по рамото. Беше удар с мокър парцал.
Страхът, отвращението и гневът й дадоха сили. Точно сега обаче тя не можеше да си спомни нищо от онова, на което я бе научила Вещицата. Но после инстинктите й — или по-скоро новопридобитото знание — надделя. Тя позволи на гнева си да се излее в аурата й. Внезапно въздухът се изпълни с богатия аромат на ванилов сладолед и аурата на Софи грейна в чисто сребърно. Тя поднесе дясната си ръка към лицето и духна в свитите си пръсти, после запрати уловения дъх насред гъмжилото от мъртъвци. От земята се издигна двуметрова вихрушка, миниатюрно торнадо. То засмука най-близките мъртъвци в себе си, трошейки костите им, а после изплю ситните останки. Софи метна втора, а после и трета топка въздух. Трите торнада засноваха сред скелетите и мумиите, сеейки унищожение. Софи откри, че може да насочва торнадата. Просто трябваше да погледне в определена посока и те покорно се понасяха натам.
Изведнъж в мъглата отекна гласът на Дий.
— Харесваш ли армията ми, Никола? — Мъглата приглушаваше звука и беше невъзможно да се определи посоката, от която идва. — Последния път, когато бях в Охай — преди повече от сто години, — открих прелестно малко гробище точно под върховете Трите сестри. Градчето, край което се е намирало, отдавна го няма, но гробовете и тяхното съдържание си стоят.
Фламел отбиваше яростно замахващи юмруци, дращещи нокти, ритащи крака. В ударите на скелетите и мумиите нямаше сила, но тяхната немощ се компенсираше с численост. Бяха прекалено много. Под окото му се появи синина, а на опакото на дланта му имаше дълга драскотина. Скати се движеше около Софи и я бранеше, докато момичето управляваше вихрушките.
— Не знам колко дълго се е използвало това гробище. Със сигурност поне сто-двеста години. Нямам представа колко трупа съдържаше. Стотици, може би хиляди. И аз ги призовах всичките, Никола.
— Къде е той? — процеди Фламел през зъби. — Трябва да е наблизо — съвсем наблизо, — за да може да управлява толкова много трупове. Налага се да разбера къде е, трябва да направя нещо.
Софи усети как отмалява и едното торнадо се изви и изчезна. Двете останали лъкатушеха насам-натам, докато физическата сила на Софи се изцеждаше. Още едно се разпадна, а последното бързо губеше сила. Тя осъзна, че това изтощение е цената на магията. Но трябваше да издържи поне още малко; трябваше да намери брат си.
— Трябва да се махнем оттук. — Скатах улови Софи и я задържа изправена. Скелетите напираха, а Скати ги отблъскваше с прецизни движения на меча.
— Джош — прошепна уморено Софи. — Къде е Джош? Трябва да намерим Джош.
Мъглата отнемаше нюансите в гласа на Дий, но злорадството в тона му бе явно, когато каза:
— А знаеш ли какво друго открих? През последните хилядолетия тези планини са примамвали създания, различни от хората. Земята тук е осеяна с кости. Стотици кости. А помни, Никола, аз съм преди всичко некромант.
Мечката, която се появи от сивите валма мъгла, беше висока поне два метра и половина. И макар че върху скелета й бяха останали парчета кожа, беше видно, че е отдавна мъртва. Снежнобелите кости подчертаваха огромните й, подобни на ками, нокти.
Зад мечката се появи скелетът на саблезъб тигър. После пума и още една мечка — по-малка и с повече плът по костите.
— Мога да ги спра само с една дума — изкънтя гласът на Дий. — Искам страниците от Сборника.
— Не — отсече мрачно Фламел. — Къде е той? Къде се крие?
— Къде е брат ми? — извика отчаяно Софи и изпищя, щом една мъртвешка ръка се омота в косата й. Скатах я отсече при китката, но дланта остана да виси, заплетена в косата на Софи, като странно украшение. — Какво си направил с брат ми?
— Брат ти премисля възможностите си. Вашата страна не е единствената в тази битка. А сега, след като разполагам с момчето, ми трябват само страниците.
— Никога.
Мечката и тигърът се втурнаха през навалицата от тела, като ги разхвърляха настрани и ги тъпчеха в стремежа си да се доберат до тримата. Саблезъбият тигър пръв стигна до тях. Блестящият му череп беше едър, а двата стърчащи надолу зъба бяха дълги поне двадесет сантиметра. Фламел застана между Софи и създанието.