— Дай ми страниците, Никола, или ще пусна тези немъртви зверове да вилнеят из града.
Никола трескаво търсеше в паметта си магия, която би могла да спре създанието. В този момент горчиво съжаляваше, че не е изучавал по-усърдно чародейство. Щракна с пръсти и на земята пред тигъра с пукот се появи мъничко мехурче светлина.
— Това ли е всичко, което можеш да направиш, Никола? Леле, колко си отслабнал.
Мехурчето се пръсна по земята в хладно изумрудено петно.
— Той е достатъчно близо, за да ни вижда — рече Никола. — Трябва ми да го зърна само за миг.
Едрата дясна предна лапа на тигровия скелет стъпи в зелената светлина.
И залепна. Създанието се опита да вдигне лапата си, но дебели, лепкави зелени нишки я приковаваха към асфалта. Лявата му лапа също стъпи в светлината и залепна.
— Май не съм чак толкова слаб, а, Дий? — извика Фламел.
Но натискът на телата зад саблезъбия тигър продължаваше да го тласка напред. Изведнъж костеливите му лапи се откъснаха и огромният звяр полетя към тях. Фламел успя да вдигне ръце, преди чудовището да се стовари върху него със зейнала паст, в която лъщяха зловещи зъби.
— Сбогом, Никола Фламел — извика Дий. — Просто ще взема страниците от трупа ти.
— Не — прошепна Софи. Не, нещата нямаше да свършат така. Тя беше пробудена и Вещицата от Ендор бе вложила в нея цялото си знание. Трябваше да има нещо, което би могла да направи. Софи изкрещя, а сребърната й аура се нажежи.
Глава 39
Джош се събуди — в ушите му проехтя викът на сестра му.
Отне му няколко секунди да осъзнае къде се намира: седеше на бордюра на фонтана в Либи парк, докато навсякъде около него се носеха, виеха и пълзяха гъсти, зловонни валма мъгла, изпълнени със смътно мяркащи се скелети и мумифицирани тела, облечени в дрипи.
Софи!
Трябваше да стигне до сестра си. От дясната му страна, сред сиво-черната мъгла, проблесна зелена светлина и припламна сребро, за кратко озарявайки мъглата отвътре и хвърляйки чудовищни сенки. Софи беше там; а също Фламел и Скатах, и се биеха с тези чудовища. Той трябваше да бъде с тях.
Изправи се неуверено на крака и видя доктор Джон Дий да стои точно пред него.
Дий беше ограден с противна жълта аура. Тя мяташе искри, пращеше и съскаше като горяща мазнина и издаваше гранивия мирис на развалени яйца. Мъжът беше с гръб към него. Беше подпрял лакти на ниската каменна стена до чешмата, от която бе пил Джош. Дий наблюдаваше напрегнато в събитията, разиграващи се на улицата. Беше се съсредоточил толкова, че трепереше от усилието да контролира наглед безкрайната върволица от скелети и мумифицирани хора, тътреща се покрай него. Сега, когато вече бе на крака, Джош забеляза, че в мъглата има и други създания. Виждаше останките на мечки, тигри, пуми и вълци.
Чу как Фламел извика и Софи изкрещя, и първата му мисъл беше да се хвърли върху Дий. Но се съмняваше, че изобщо ще успее да го доближи. Какво би могъл да направи срещу този могъщ магьосник? Той не беше като близначката си: не притежаваше сили.
Но това не значеше, че е безполезен.
Крясъкът на Софи предизвика мощен порив от леден въздух, който превърна саблезъбия тигър в прах и отхвърли назад най-близките скелети. Огромната мечка се стовари на земята, смазвайки дузина мъртви с огромния си скелет. Въздушният порив също така бе разчистил част от мъглата и Софи за първи път зърна какво множество имаха срещу себе си. Не десетки или стотици, а хиляди от мъртъвците на Стария запад крачеха по улицата към тях. Тук-там сред тълпата имаше костеливи останки на животни, които ловуваха от векове из околните планини. Тя не знаеше какво друго може да направи. Последната магия я бе изтощила и тя се отпусна върху Скатах, която я улови с лявата си ръка, докато с дясната размахваше единия меч.
Фламел се изправи уморено на крака. Използването на магия беше изцедило и неговите запаси от енергия и през последните няколко минути се беше състарил още. Бръчките около очите му бяха станали по-дълбоки, косата му беше оредяла. Скатах знаеше, че той не може да издържи още много.
— Дай му страниците, Никола — настоя тя.
Той поклати упорито глава.
— Не! Не мога. Цял живот съм пазил Книгата.
— Този, който отстъпва, живее по-дълго — напомни му тя.
Фламел поклати глава. Стоеше превит и дишаше тежко.
Лицето му беше смъртнобледо, с две петна неестествена руменина по бузите.
— Този път е изключение, Скатах. Ако му дам страниците, ще обрека всички ни — и Пери, и целия свят — на гибел. — Той изправи снага и се обърна да посрещне създанията, вероятно за последен път. — Можеш ли да измъкнеш Софи оттук?