Макар да знаеше какво ще види, Дий не можа да сдържи потресеното ахване, което се отрони от устните му, когато съзря Бастет. Тялото й беше женско, но главата, която докосваше сводестия таван, бе котешка, със загладена козина, огромни жълти очи с отвесни зеници, дълга, заострена муцуна и големи триъгълни уши. Устата се отвори и студената светлина на Дий пробяга по блестящи жълти зъби. Това бе създанието, боготворено от много поколения из цял Египет.
Дий облиза пресъхналите си устни и се поклони ниско.
— Вашата племенница Мориган ви праща своите почитания и ме помоли да ви предам съобщението, че е време да си отмъстите на Триликата.
Бастет скочи напред и сграбчи с острите си като бръснач нокти скъпото сако на Дий, пробивайки дупки в коприната.
— Точно… кажи ми точно какво каза племенницата ми — настоя тя.
— Казах ви — рече Дий, вдигайки поглед към ужасяващото лице. Дъхът на Бастет вонеше на гнило месо. Той подхвърли синьо-бялото кълбо светлина във въздуха, където то увисна, въртейки се на едно място, а после внимателно отстрани ноктите на Бастет от ревера си, който беше станал на парцали.
— Мориган иска да се присъедините към нея и да атакувате царството на Хеката — рече простичко Дий.
— Значи времето е дошло — обяви ликуващо Бастет.
Старият магьосник кимна и при движението сенки се втурнаха и затанцуваха по стената.
— Дошло е — съгласи се той, — дошло е време Древната раса да се върне и да завладее наново този свят.
Бастет нададе вой — писклив и ужасяващ звук, — а после тъмнината зад нея завря, когато хиляди котки от всякакви породи и размери започнаха да навлизат в мазето и се струпваха около нея във все по-нарастващ кръг.
— Време е да ловуваме — обяви тя. — Време е да се храним.
Котките вдигнаха глави и замяукаха. Дий сметна тази врява за ужасяваща: звучеше като плача на безброй изгубени бебета.
Глава 21
Скатах чакаше край огромната отворена порта, когато Софи и Джош се върнаха при дървото. Птерозавърът подскачаше зад тях, а другите два кръжаха в небето ниско над главите им и вятърът, предизвикван от крилете им, вдигаше малки вихрушки от прах, които се виеха и танцуваха около тях. Макар че никой не бе казал нищо, близнаците знаеха, че ги упътват внимателно, но твърдо към къщата.
В полумрака лицето на Скатах бе неестествено бледо, а късата й червена коса изглеждаше черна. Макар че устните й бяха стиснати в тънка линия, тонът й бе предпазливо неутрален, когато заговори.
— Наистина ли искате да ви кажа колко глупаво и опасно беше това?
Джош отвори уста да отговори, но Софи го улови за ръката и го накара да млъкне.
— Просто искахме да се приберем вкъщи — рече тя уморено. Вече знаеше какво ще каже Девата-воин.
— Не можете — рече Скатах и се обърна.
Близнаците се поколебаха на вратата, после се обърнаха да погледнат към птерозавъра. Той наклони змиевидната си глава и ги изгледа с едното си голямо око с вертикална зеница. Гласът му прозвуча монотонно в главите им.
— Не се тревожете особено за Скатах, тя повече лае, отколкото хапе. — Създанието отвори уста, за да покаже стотиците си триъгълни зъби в нещо като усмивка. — Но наистина мисля, че е била загрижена за вас — добави той, а после се извърна, засили се с няколко къси подскока и се издигна във въздуха, плющейки с криле.
— Не казвай нищо — предупреди Софи брат си.
Саркастичните забележки и коментарите на Джош винаги го вкарваха в беля. Докато Софи притежаваше способността да си държи устата затворена, когато види нещо, брат й винаги трябваше да подхвърли някой коментар.
— Ти не си ми шеф — сопна се Джош, но гласът му трепереше.
Джош имаше страх от змии още откакто веднъж бе отишъл на къмпинг с баща си и беше попаднал на леговище на гърмяща змия. За щастие смъртоносното влечуго току-що се бе нахранило и предпочете да не го закача, позволявайки му да издрапа на безопасно място. Седмици след това той сънуваше кошмари със змии, а и сега му се случваше понякога, когато беше стресиран — обикновено преди изпити. Големите змиеподобни птерозаври бяха създания от най-страшните му кошмари и когато се бяха появили с подскоци в нощта, той бе усетил сърцето си да блъска толкова силно, че чак гърдите му пулсираха. Когато онази зъбата муцуна се бе навела към него, беше сигурен, че ще припадне. Още усещаше ледената пот, стичаща се по гръбнака му.
Софи и Джош последваха Скатах през къщата на Хеката. Сега близнаците забелязваха движение в сенките, чуваха скърцането на дъските под краката си и пропукването на дървените стени, сякаш къщата мърдаше, движеше се, растеше. Също така осъзнаха, че одевешните гласове, писъци и викове са утихнали.