Хеката се обърна и се приближи към прозореца. В другия край на полегатата поляна Скатах показваше на близнаците серия от удари. Те с лекота повтаряха движенията й. Фламел застана до Хеката.
— В какъв свят живеем — отбеляза той с въздишка, — щом всичко — може би дори съществуването на човешката раса — лежи върху плещите на тези тийнейджъри.
— Знаеш ли защо в края на краищата човеците възтържествуваха, а Древната раса бе прокудена? — попита внезапно Хеката.
— Заради желязото, нали?
— Да, заради желязото. Ние преживяхме рухването на Дану Талис, преживяхме Потопа и Ледниковия период. А после, преди около три хиляди години, един-единствен човек, занимаващ се с обработката на метали, който дотогава беше използвал бронз, започна да експериментира с новия метал. Беше само един човек и въпреки това успя да заличи цяла една раса и начин на живот. Големите промени винаги се пораждат от действията на една личност. — Хеката замълча, гледайки как близнаците нанасят удари с ръце и крака край Скатах. — Сребро и злато. Най-редките от всички аури — промърмори тя и за миг аурите разцъфнаха около близнаците. — Ако го направя и те умрат, ще можеш ли да живееш с това на съвестта си?
— Вече съм стар, много стар — промълви Фламел съвсем тихо. — Знаеш ли колко приятели съм погребал през вековете?
— А усещаше ли загубата им? — В гласа на Хеката имаше нотка на искрено любопитство.
— На всеки един от тях.
— А още ли я усещаш?
— Да. Всеки ден.
Богинята протегна ръка и я постави на рамото му.
— Значи все още си човек, Никола Фламел. Денят, в който престане да те е грижа, е денят, в който ще станеш като Дий и подобните нему.
Тя се обърна отново към градината и погледна близнаците. И двамата се опитваха безуспешно да ударят Скатах, която се привеждаше и извиваше, без да мърда от мястото си. Отдалеч тримата приличаха на обикновени тийнейджъри, упражняващи нов танц, но Хеката знаеше, че всеки от тях е необикновен.
— Ще го направя — каза тя накрая. — Ще пробудя силите им. Останалото зависи от теб. Ти ще трябва да ги обучиш.
Фламел сведе глава, за да не види богинята сълзите в очите му. Ако близнаците преживееха пробуждането, тогава имаше шанс, макар и малък, той да види отново Пернел.
— Кажи ми… — започна той, после се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Човекът, който откри как да обработва желязото — онзи ковач от преди три хиляди години, — какво стана с него?
— Убих го — рече Хеката с широко отворени невинни жълти очи. — Неговите действия ни унищожиха. Какво друго можех да сторя? Но вече бе прекалено късно. Тайната на желязото се беше появила на света.
Фламел погледна към близнаците, видя как Джош помага на сестра си да се изправи, видя как тя го подсече и повали. Смехът им се разнасяше ясно и звънко в предутринния въздух. Фламел се помоли да не е станало прекалено късно.
Глава 23
Котките на Сан Франциско напуснаха града в най-тъмната доба.
Поединично и по двойки, диви и покрити с белези улични котки, охранени домашни котки със загладена козина, котки с всякакви размери, чистокръвни и мелези, дългокосмести и късокосмести, те се движеха през сенките като тиха котешка вълна. Втурваха се по мостовете, струпваха се на тесните проходи, тичаха през тунелите под улиците, скачаха от покрив на покрив.
И всички се насочваха на север.
Профучаваха покрай потресени и ужасени нощни гуляйджии, заобикаляха плъхове и мишки, без да ги погнат, не обръщаха внимание на птичите гнезда. И макар че се движеха в пълна тишина, минаването им бе белязано от един необикновен звук.
Тази нощ град Сан Франциско ехтеше от дивия вой на стотици хиляди кучета.
Доктор Джон Дий беше недоволен.
И донякъде уплашен. Лесно беше да говорят за нападение над Хеката в собственото й царство, но съвсем друго бе да седи пред входа на невидимото й владение и да гледа как котките и птиците пристигат, призовани от господарките си Бастет и Мориган. Какво биха могли да сторят тези малки създания срещу древната магия на Хеката от Древната раса?
Дий седеше в голям черен хамър до Синухе — мъжа, който слугуваше на Бастет. Нито един от двамата не бе проговорил по време на полета с частния самолет на Дий от Лос Анджелис до Сан Франциско, макар че на Дий му се искаше да зададе хиляди въпроси на по-възрастния мъж. През годините бе започнал да разбира, че слугите на Тъмни древни — какъвто беше и самият той — не обичат да ги разпитват.
Стигнаха до входа за царството на Хеката към два часа през нощта — навреме, за да видят пристигането на първите от създанията на Мориган. Птиците се спуснаха от север и изток на дълги, тъмни ята и единственият звук бе плясъкът на крилете им. Накацаха по дърветата в Мил Вали толкова нагъсто, че някои от клоните запукаха под тежестта им.