През следващите няколко часа пристигнаха котките.
Изляха се от тъмнината в нескончаем поток от козина, а после спряха — всички обърнати към скрития вход на царството на сенките. Дий надзърна през прозореца на колата си: не можеше да види земята. Докъдето стигаше погледът във всички посоки, тя беше покрита с котки.
Накрая, точно когато източният хоризонт започна да просветлява в розово, Синухе извади от торбичката, която носеше на врата си, малка черна статуетка и я постави на таблото. Статуетката представляваше прекрасно издялана египетска котка не по-голяма от кутрето му.
— Време е — каза той тихо.
Очите на черната статуетка засияха в червено.
— Тя идва — каза Синухе.
— Защо не нападнахме по-рано, докато Хеката спеше? — попита Дий. Въпреки че от няколкостотин години изучаваше Тъмните древни, осъзнаваше, че всъщност знае твърде малко за тях. Но това му действаше и донякъде успокоително, защото му подсказваше, че те знаят също толкова малко за хората.
Синухе махна с ръка към събраните птици и котки.
— Имахме нужда от нашите съюзници — каза той кратко.
Дий кимна. Предполагаше, че Бастет в момента се придвижва през различни царства на сенките, граничещи с човешкия свят. Непоносимостта на Древната раса към желязото означаваше, че някои съвременни удобства като коли и самолети са недостъпни за тях. Тънките му устни се извиха в невесела усмивка; ето защо Древните се нуждаеха от хора като него и Синухе, за да изпълняват ролята на техни посредници.
Дий по-скоро почувства, отколкото видя как птиците по дърветата се размърдаха: половин милион, а може би и повече глави се обърнаха на запад. Той проследи погледа им към най-тъмната част на небето. Отначало не можеше да види нищо, но после високо в небосвода се появи една сянка, която се забелязваше поради това, че затъмняваше звездите. Мориган идваше.
Дий знаеше, че в сърцевината на всяка легенда има зрънце истина. Докато гледаше нагоре в нощното небе как бледоликото създание приближава от запад, развяло своето пернато наметало след себе си като огромни криле, му се стори, че разбира откъде произлизат легендите за вампирите Носферату. През дългия си живот той бе срещал вампири — истински, — но никой от тях не бе толкова ужасяващ като Богинята-врана.
Мориган се спусна на земята точно пред хамъра. Котките се пръснаха в последния момент, преди тя да свие наметалото си и да кацне. В полумрака се виждаше само белият овал на лицето й; очите й бяха черни като нощта, приличаха на прогорени в хартия дупки.
После котките заръмжаха — ниско бучене, от което затрептя въздухът, — и Бастет излезе от сенките. Богинята-котка носеше бяла памучна роба като на египетска принцеса и държеше копие, високо колкото нея. Закрачи през морето от котки, които се разделяха пред нея и се събираха отново подире й. Когато се изправи над Мориган, тя се поклони дълбоко на Богинята-врана.
— Племеннице, време ли е? — измърка тя.
— Време е — отвърна Мориган, като също се поклони. Отхвърли наметалото си назад и разкри един лък, преметнат през рамото й. Свали го и постави на тетивата стрела от колчана на хълбока си.
А после двете Древни се втурнаха като една към наглед непроходимия храсталак и скочиха през него.
Котките и птиците се устремиха подире им.
— Започва се — рече весело Синухе, като взе оръжията си — два извити египетски бронзови меча — и излезе от колата.
„Или пък свършва“ — помисли си Дий, но запази своите страхове за себе си.
Петък, 1 юни
Глава 24
Джош стоеше в края на древната гора заедно със сестра си и гледаше как три мънички крилати създания, които поразително приличаха на дракони, се вият и танцуват в първите лъчи на утринното слънце.
— Не искам да го правиш — каза Джош.
Софи сложи длан върху ръката на брат си.
— Защо не? — попита тя.
Застана пред него, принуждавайки го да я погледне. Зад него се виждаха Фламел, Скати и Хеката на входа на невероятно големия Игдразил, които ги наблюдаваха. Навсякъде около тях шетаха хиляди Торк Алта както в човешка, така и в глиганска форма, и се готвеха за битка. Глиганите носеха кожена броня, покриваща бутовете и гърбовете им, а човекоподобните Торк Алта бяха въоръжени с бронзови копия и мечове. Огромни ята натаири се носеха в небето, а храстите и високите треви гъмжаха от невидими лазещи, плъзгащи се, щъкащи твари. Стражи бяха заели позиции по целия Игдразил, покатерени на големите клони и стоящи на пост с лъкове и копия на всеки прозорец.