Скати погледна към сумрачната стая.
— Очакваш твърде много от тях. Кога ще им кажеш цялата истина?
— С времето… — започна той.
— Времето е нещо, с което не разполагаш — промърмори Скати. — Започнал си да остаряваш. Виждам го по лицето ти, около очите, а и косата ти вече е прошарена.
Фламел кимна.
— Знам. Магията за безсмъртие се разваля. Пернел и аз ще започнем да стареем с година на всеки ден, който прекарваме без формулата за безсмъртие. До края на месеца ще сме мъртви. Но тогава вече няма да има значение. Ако Тъмните древни успеят, светът на човеците вече ще е престанал да съществува.
— Нека се погрижим това да не стане. — Скати обърна гръб на Фламел и седна на земята, с изпънат гръб и свити крака, стъпала, вдигнати върху бедрата в поза лотос, ръцете й, разтворени встрани, с длани, свити около дръжките на мечовете, които лежаха в скута й. Ако котките и птиците проникнеха в къщата и откриеха коридора, щеше да им се наложи да минат през нея, за да намерят Хеката — а Девата-воин щеше да ги накара да платят скъпо.
Хеката беше дала на Фламел къса тояга, направена от клон на Игдразил, която той я хвана с две ръце, и зае позиция пред вратата на стаята, където богинята работеше с близнаците. Ако някой от нашествениците успееше да мине покрай Скатах, щеше да се изправи срещу него. Скати щеше да се бие със своите мечове, ръце и крака, но неговите оръжия можеха да са още по-смъртоносни. Той вдигна длан и тясното пространство се изпълни с аромат на мента, а аурата му затрептя и заискри в зелено около него. Макар че все още бе силен, всяка употреба на магия черпеше от жизнените му сили. Скати беше права: той бе започнал да остарява. Усещаше смътни болежки тук и там. Зрението му вече не бе толкова остро, колкото само преди ден. Ако бъдеше принуден да използва силите си, това щеше да ускори процеса на стареене, но той бе решен да осигури на Хеката цялото време, което й е необходимо. Погледна вътре, като се мъчеше да различи нещо в сумрака. Какво ли ставаше там?
— Ще започнем с по-възрастния — обяви Хеката.
Софи усети, че брат й се кани да възрази, но тя стисна ръката му толкова силно, че костите му изпукаха. Той пък я срита по глезена.
— Това е традиция — продължи Хеката. — Софи… — Тя направи пауза, а после попита: — Как са фамилното ти име и имената на родителите ти?
— Нюман… майка ми се казва Сара, а баща ми — Ричард. — Стори й се странно да нарича родителите си различно от мама и татко.
Зелената светлина в стаята стана по-ярка и близнаците видяха очертанията на Хеката на фона на една от сияещите стени. Макар че лицето й беше в сянка, очите й отразяваха зелената светлина като късчета полирано стъкло. Тя протегна ръка и допря с длан челото на Софи.
— Софи, дъще на Сара и Ричард от клана Нюман на расата човеци…
Тя започна на английски, но после заговори лирично красив език, който предхождаше зараждането на човечеството. Докато тя говореше, аурата на Софи засия и тялото й бе обгърнато от смътна сребриста светлина. Хладен полъх погали кожата й и тя спря да чува Хеката. Виждаше как устните на богинята се движат, но не можеше да различи думите сред звуците на собственото си тяло — дъха, влизащ и излизащ със свистене от носа й, притока на кръв в ушите й, силното туптене на сърцето в гърдите й. Усещаше натиск в слепоочията си, като че ли мозъкът й се уголемяваше в черепа. Болка пробяга по гръбнака й и се разпространи по всичките й кости.
После стаята започна да просветлява. Потоци искряща светлина кръжаха около Хеката, която сега изглеждаше по–стара. Софи започна да вижда аурата на богинята. Светлина се виеше и около ръката на Хеката и се стичаше по пръстите й, която Софи усети да прониква с леко пощипване в главата й. За миг почувства замайване, дезориентация, а после, през жуженето в ушите й, дочу думите на Хеката, които започнаха да придобиват смисъл.
— … аз пробуждам тази страшна сила в теб… — Богинята движеше ръце по лицето на Софи и докосването й беше и ледено, и огнено. — Това са сетивата, от които хората са се отказали — продължи Хеката. Тя притисна леко с палци клепачите на Софи. — Да виждаш…
Зрението на Софи сякаш разцъфна и затъмнената стая се обля в ослепително ярка светлина, сред която всичко в сенките се открои невероятно детайлно. Виждаше всяка нишка и шев в робата на Хеката, можеше да различи отделните косъмчета на главата й и мрежата от ситни бръчици, която видимо растеше в ъгълчетата на очите й.
— Да чуваш…
Сякаш издърпаха памук от ушите на Софи. Изведнъж тя можеше да чува наистина. Разликата беше, все едно е слушала музика на слушалките на своя айпод, а после е пуснала същото парче на стереоуредбата в спалнята си. Всеки звук в стаята се усили: свистенето на дъха през ноздрите на брат й; леките проскърцвания от движенията на гигантското дърво над тях, дращенето на невидими твари, пъплещи сред корените. Надавайки ухо, тя можеше да чуе дори далечните звуци на битката: птичи крясъци, котешко ръмжене и глигански вой.