— Да вкусваш…
Пръстите на Хеката докоснаха устните на Софи и момичето усети, че езикът й изтръпва. Облиза устните си и усети следи от плодовете, които беше яла по-рано, откри, че може да вкусва въздуха — той имаше богат и землист вкус — и дори да различава водните капчици в него.
— Да докосваш…
Кожата на Софи сякаш се събуди. Платът, който я покриваше — мекият памук на тениската й, твърдият плат на джинсите, златната верижка със зодиакалния знак на шията й, топлите памучни чорапи — всички те пораждаха различни и отчетливи усещания върху кожата й.
— Да помирисваш…
Софи се олюля от връхлетялата я внезапна експлозия от миризми, от които й се насълзиха очите: пикантният неземен аромат на Хеката, наситеният землист мирис на подземието, двайсет и четири часовият дезодорант на брат й, който очевидно не беше траен, гелът в косата й, който уж трябваше да е без мирис, ментата в пастата за зъби, която бе използвала по-рано.
Аурата на Софи засия, сребърна мъгла се надигна от кожата й като над повърхността на езеро и обви тялото й в белезникав пашкул. Софи затвори очи и отпусна глава назад. Цветове, миризми и звуци я връхлитаха: всички усещания бяха по-ярки, по-силни от всичко, което бе изпитвала досега, и бяха донякъде болезнени… не, бяха наистина болезнени. Болеше я. Главата й туптеше, костите я боляха, кожата я сърбеше — всичко беше прекалено интензивно. Софи, без да иска, разпери ръце… и се издигна десет сантиметра над пръстения под.
— Софи — прошепна Джош, неспособен да скрие ужаса в гласа си. — Софи…
Сестра му, обвита в преливащо сребърно сияние, се носеше във въздуха точно пред него. Светлината, излъчваща се от тялото й, бе толкова силна, че оцветяваше кръглата стая в сребристо. Беше като сцена от филм на ужасите.
— Не я докосвай — заповяда строго Хеката. — Тялото й се опитва да се справи с пороя от усещания. Това е най-опасният момент.
Устата на Джош пресъхна.
— Опасен… какво имаш предвид под опасен? — Чувстваше, че най-лошите му страхове са на път да се сбъднат.
— В повечето случаи мозъкът не може да се справи със засилените усещания на пробуждането.
— В повечето случаи ли? — прошепна той ужасен.
— Почти винаги — рече Хеката и той долови съжалението в гласа й. — Ето защо не исках да правя това.
Джош зададе въпроса, чийто отговор всъщност не искаше да знае:
— Какво става в тези случаи?
— Мозъкът на практика изключва. Човекът остава в кома, от която никога не се събужда.
— И Фламел знаеше, че това може да се случи? — попита Джош, усещайки как в него се надига мощна вълна гняв. Догади му се. Алхимикът бе знаел, че пробуждането вероятно ще прати него и Софи в кома, и въпреки това им позволи да го направят. Яростта закипя в него, подхранвана както от страха, така и от ужасното чувство за измяна. Беше смятал Фламел за свой приятел. Явно бе грешал.
— Разбира се — отвърна Хеката. — Той ви каза, че има опасност, нали?
— Не ни каза всичко — тросна се Джош.
— Никола Фламел никога и на никого не казва всичко. — Половината от лицето на Хеката бе огряна от сребристата светлина, излъчваща се от Софи, а другата оставаше в сянка. Внезапно ноздрите и очите на богинята се разшириха. Тя вдигна поглед към тавана от корени. — Не… — прошепна тя. — Не!
Софи рязко отвори очи и изпищя:
— Огън!
— Те запалиха Световното дърво! — изкрещя Хеката, а лицето й бе разкривено в свирепа гримаса.
Тя блъсна Джош настрани и се втурна по коридора, оставяйки го сам с онази, която някога беше неговата близначка. Той се втренчи в момичето, носещо се във въздуха пред него, без да знае какво да прави, страхувайки се дори да го докосне. Знаеше само че за първи път в живота си те двамата са различни — по начин, които не би могъл ни най-малко да проумее.
Глава 26
— Трябва да вървим. — Никола Фламел хвана Джош за рамото и го разтърси, връщайки го към настоящето.
Джош се обърна да погледне алхимика. По бузите му имаше сълзи, но той не осъзнаваше това.
— Софи… — прошепна Джош.
— … ще се оправи — каза твърдо Никола.
Викове отекнаха в коридора навън, остър звън на оръжия се смеси с рева на хора и животни. Над всичко това се извиси радостният смях на Скатах. Фламел хвана за ръката Софи, която все още се носеше на десет сантиметра от пода, и аурата му грейна в бяло-зелено. Нежно я свали обратно на земята. Веднага, щом краката й стъпиха, силата сякаш напусна тялото й и той я улови, преди да се свлече на пода в безсъзнание.