Фламел и Джош се спогледаха за миг… а после главата на Скати се подаде през наглед плътната плетеница от корени.
— Чисто е.
— Аз ще поема ариергарда — рече Фламел, като отстъпи, за да може Джош да мине пред него. — Ще се погрижа за всичко, което ни последва.
Джош кимна, тъй като не желаеше да говори на Фламел. Още беше бесен на алхимика, задето бе изложил на опасност живота на сестра му, но също така признаваше, че Фламел сега се бие за тях, излагайки се на съвсем реална опасност, за да ги защити. Джош пристъпи към стената от сплетени корени и плътно набита пръст, затвори очи… и мина право през нея. За миг усети влага и мраз, а после отвори очи, за да види Скати точно пред себе си. Стоеше в ниска, тясна кухина, образувана от възлестите корени на Игдразил. Туфи зелен мъх излъчваха мъжделива зелена светлина и той видя, че Скати е застанала в подножието на редица тесни, неравни стъпала, водещи нагоре в полумрака. Девата-воин се вслушваше в нещо, но преди Джош да успее да я попита какво чува, Фламел пристъпи през стената. Усмихваше се, а върхът на тоягата му оставяше следи от зелен газ.
— Това би трябвало да ги задържи за известно време.
— Да вървим — извика Скати веднага щом алхимикът се появи.
Стълбището беше толкова тясно, че Джош бе принуден да върви странично като рак, с ниско приведена глава, притиснал Софи близо до тялото си, за да не се удрят главата и краката й в грубите дървени стени. Изпробваше всяко стъпало, преди да отпусне тежестта си върху него; не искаше да рискува да падне и да изпусне сестра си. Изведнъж осъзна, че тези стъпала са изсечени между вътрешната и външната кора на гигантското дърво и неволно се зачуди дали в дърво с размера на Игдразил няма лабиринт от тайни проходи, скрити стаи, забравени кухини и изгубени стълбища. Сигурно беше така, реши той. Дали самата Хеката знаеше къде се намират всички те? А се зачуди кой ли е направил тези стъпала. Някак си не можеше да си представи богинята да ги дълбае сама в живото дърво.
Докато се изкачваха, усещаха острия мирис на горящо дърво, а звуците от битката станаха по-отчетливи. Котешкото врещене още повече заприлича на човешко, а птичите крясъци бяха ужасяващи. Те се смесваха с тръбящия рев на глиганите и съскането на натаирите. Сега, когато групичката вече не беше под земята, горещината и пушекът се усилиха и те започнаха да чуват още един звук — дълбок басов тътнещ стон.
— Трябва да побързаме — разнесе се гласът на Скати в по-сумрака. — Наистина трябва да побързаме… — И пресиленото спокойствие в гласа на Девата-воин уплаши Джош повече, отколкото ако бе изкрещяла. — Сега внимавайте, стигнахме до отвор. Намираме се в края на един дебел корен, на около трийсет метра от дънера. Далеч сме от битката — добави тя.
Джош сви зад един ъгъл и откри Скати, окъпана от лъчите на утринното слънце, проникващо през плетеницата от лози пред нея. Тя се обърна с лице към него, при което слънчевата светлина превърна червената й коса в злато и проблесна по остриетата на късите й мечове. В този миг Джош я видя такава, каквато е — древна и страховита Дева-воин. Звуците от битката долитаха отвсякъде, но по-силен от всички други шумове бе тътнещият стон, който сякаш идваше дълбоко изпод земята.
— Какъв е този звук? — попита той.
— Виковете на Игдразил — отвърна мрачно Скати. — Враговете на Хеката са подпалили Световното дърво.
— Но защо? — Джош сметна самата идея за ужасяваща — това старо живо дърво не бе причинило зло никому. Тази постъпка го накара да осъзнае с какво презрение се отнасяха Тъмните древни към живота.
— Силите на Хеката са неразривно свързани с него; нейната магия го е отгледала до такива размери, а неговата жизнена сила я поддържа могъща. Те вярват, че като го унищожат, ще унищожат и нея.
Фламел се появи задъхан по стълбите и застана зад Джош. Слабото лице на алхимика бе яркочервено и оросено от пот.
— Остарявам — каза той с горчива усмивка. Погледна към Скати. — Какъв е планът?
— Простичък — отвърна тя. — Измъкваме се оттук колкото може по-бързо. — После завъртя меча в лявата си длан, така че острието легна по дължината на ръката й. Тя посочи с дръжката.
Фламел и Джош застанаха до нея и се взряха през плетеницата от лози. От другата страна на поляната се бе появил доктор Джон Дий, който се промъкваше предпазливо през храстите. Късият меч с черно острие, който той държеше с двете си ръце, сияеше и трептеше със студена синя светлина.