Джош натисна леко спирачката, докато взимаше един завой. Накрая той кимна и изпусна шумно дъх.
— Вярвам ти — каза той на глас. Но някъде в съзнанието си продължаваше да чува последните думи на Хеката към него: „Никола Фламел никога и на никого не казва всичко“ и изпита ясното чувство, че алхимикът все още не му е разкрил всичко, което знае.
Изведнъж Никола потупа Джош по ръката.
— Тук… спри тук.
— Защо, какво има? — попита Скати, посягайки към мечовете си.
Джош даде мигач и отби хамъра от пътя — недалеч от примигващата светеща табела на крайпътно ресторантче.
— Нищо — усмихна се Фламел. — Просто е време за закуска.
— Страхотно. Умирам от глад — рече Скати. — Бих могла да изям кон. Ако не бях вегетарианка… и ако обичах конско, разбира се.
„И ако не беше вампир“ — помисли си Джош, но си задържа устата затворена.
Софи се събуди, докато Скати и Фламел бяха в ресторанта и поръчваха закуска за из път. Както си спеше, изведнъж се изправи рязко на задната седалка. Джош подскочи и извика от изненада.
Той се обърна в шофьорската седалка, застана на колене и се надвеси над облегалката.
— Софи? — повика я той предпазливо. Беше ужасен от мисълта, че нещо странно и древно може да погледне пак през очите на сестра му.
— Не ти трябва да знаеш какво сънувах — рече Софи, като протегна ръце и изпъна гърба си. Вратът й изпука, когато завъртя глава. — Ох, всичко ме боли.
— Как се чувстваш?
„Е, поне говореше със собствения си глас“.
— Като че ли съм болна от грип. — Тя се огледа. — Къде сме? Чия е тази кола?
Джош се усмихна широко и зъбите му се белнаха в сянката.
— Откраднахме я от Дий. Намираме се някъде на пътя извън Мил Вали и пътуваме обратно към Сан Франциско, струва ми се.
— Какво стана… какво стана там? — попита Софи.
Джош продължи да се усмихва.
— Ти ни спаси, с твоите пробудени магически сили. Беше невероятна: размахваше нещо като сребърен камшик от енергия и всеки път, щом той докоснеше някоя от котките или птиците-хора, тя се връщаше към обикновеното си състояние. — Гласът му заглъхна, когато Софи поклати глава. — Нищо ли не си спомняш?
— Малко. Чух как Пернел ми говори и ми казва какво да правя. Усетих как влива аурата си в мен — разказваше тя изумено. — Чувах я. Можех дори да я видя в известен смисъл. — Тя си пое дълбоко дъх на пресекулки. — После я отведоха. Това е всичко, което помня.
— Кой я отведе?
— Безликите хора. Много безлики хора. Видях как я повлякоха нанякъде.
— Какво искаш да кажеш с това безлики?
Очите на Софи бяха широко отворени и изпълнени с ужас.
— Нямаха лица.
— Тоест носеха маски ли?
— Не, Джош, не маски. Лицата им бяха гладки — без очи, без нос, без уста, само гладка кожа.
Образът, който се оформи в главата му, беше силно обезпокоителен и той умишлено смени темата.
— Чувстваш ли се… по-различна? — Подбра думата внимателно.
Софи се замисли за момент. Какво му беше на Джош, защо беше толкова загрижен?
— Различна ли? В какъв смисъл?
— Помниш ли как Хеката пробуди магическите ти сили?
— Да.
— Какво е усещането? — попита той колебливо.
За миг в очите на Софи затрепка хладна сребриста светлина.
— Сякаш някой натисна някакво копче в главата ми, Джош. Почувствах се жива. За първи път през живота си се почувствах жива.
Джош усети внезапно и необяснимо жилване на ревност. С крайчеца на окото си зърна как Фламел и Скати излизат от ресторанта, а ръцете им са заети с торби.
— А сега как се чувстваш?
— Гладна — каза тя. — Ужасно гладна.
Ядоха мълчаливо: дюнери, яйца, наденички, грис и рулца, като ги преглъщаха с газирана вода. Скати закуси с плодове и вода.
Джош избърса устата си със салфетка и изтупа трохите от джинсите си. Това беше първото му нормално ядене от предишния ден по обяд.
— Отново се чувствам човек. — Той хвърли дяволит поглед към Скати. — Не се обиждай.
— Не се обиждам — увери го Скати. — Повярвай ми, никога не съм искала да бъда човек, макар че, струва ми се, това си има някои предимства — добави тя загадъчно.
Никола събра остатъците от закуската и ги пъхна в една хартиена кесия. После почука по екрана на сателитната навигационна система върху таблото.
— Знаеш ли как работи това?
Джош поклати глава.