Настигнаха Никола Фламел, който бе спрял пред малък антикварен магазин със смутено изражение на лицето. Магазинът беше затворен. Без да каже и дума, той почука по хартиения часовник, залепен от вътрешната страна на вратата. Стрелките бяха нагласени на два и тридесет, а една надраскана на ръка бележка отдолу гласеше: „Отидох да обядвам, ще се върна в 2:30.“
Вече наближаваше три и половина.
Фламел и Скати опряха чела в стъклото на вратата, взирайки се вътре, докато близнаците надникнаха през прозореца. В магазинчето, изглежда, се продаваше само стъклария: купи, кани, чинии, преспапиета, орнаменти и огледала. Много огледала. Те бяха навсякъде, с всякакви форми и размери — от малки кръгчета до огромни правоъгълници. Доста от стъклените изделия изглеждаха съвременни, но някои от тези на витрината очевидно бяха антики.
— И какво ще правим сега? — зачуди се Фламел. — Къде ли може да е?
— Сигурно е излязла да обядва и е забравила да се върне — предположи Скати, като огледа улицата в двете посоки. — Днес, изглежда, не е много натоварено, нали?
Макар че беше късен петъчен следобед, движението по главната улица бе слабо и имаше десетина пешеходци, крачещи бавно в безистена.
— Бихме могли да я потърсим в ресторантите — предложи Фламел. — Тя какво обича да яде?
— Не питай — рече бързо Скати, — наистина не ти трябва да знаеш.
— Може би ако се разделим… — започна Никола.
Софи импулсивно се пресегна и завъртя дръжката: една камбанка издрънча мелодично и вратата се отвори.
— Браво, сестричке.
— Видях го веднъж в един филм — промърмори тя. После пристъпи в магазина и извика: — Ехо?
Не последва отговор.
Антикварният магазин беше мъничък — една дълга, правоъгълна стая, но стотиците огледала, някои от които висяха даже от тавана, го правеха да изглежда по-голям, отколкото е всъщност.
Софи вдигна глава и вдъхна дълбоко с разширени ноздри.
— Помирисвате ли това?
Брат й поклати глава. Множеството огледала го изнервяха; постоянно виждаше свои отражения от всички страни и образът му във всяко огледало бе различен, пречупен или разкривен.
— Какво подушваш? — попита Скати.
— Прилича на… — Софи направи пауза. — … на дим от горящи дърва наесен.
— Значи е била тук.
Софи и Джош я изгледаха неразбиращо.
— Това е миризмата на Вещицата от Ендор, ароматът на нейната вещерска магия.
Фламел стоеше до вратата и оглеждаше улицата.
— Не може да е отишла далеч, щом е оставила магазина отключен. Ще отида да я потърся. — Той се обърна към Скати. — Как да я позная?
Тя се ухили, очите й блестяха лукаво.
— Повярвай ми, ще я познаеш, като я видиш.
— Връщам се след малко.
Когато Фламел излезе на улицата, един голям мотоциклет спря почти пред магазина. Мотористът изчака там няколко мига, после форсира двигателя и отпраши с мощен рев. Шумът беше невероятен: всичкото стъкло в магазинчето затрепери и завибрира. Софи притисна ушите си с ръце.
— Не знам колко още ще мога да понасям всичко това — прошепна тя през сълзи.
Джош поведе сестра си към прост дървен стол и я накара да седне. Приклекна от едната й страна. Искаше да подържи ръката й, но се боеше, че ще й причини болка. Чувстваше се напълно безполезен.
Скати коленичи пред Софи, така че лицата им се озоваха на едно ниво.
— Когато Хеката те пробуди, не успя да те научи как да активираш и потискаш усилените си възприятия. В момента сетивата ти работят непрекъснато, но невинаги ще е така, обещавам ти. С малко обучение и няколко простички защитни магии, ще се научиш да активираш сетивата си само за съвсем кратки периоди.
Джош погледна към двете момичета. Отново се почувства изолиран от близначката си: наистина изолиран. Те бяха двуяйчни близнаци и следователно не бяха с еднакви гени. Не изпитваха онези неща, за които често говореха еднояйчните близнаци — да чувстват болка, когато другият е ранен, да познават кога другият е в опасност, — но в момента усещаше страданието на сестра си. Искаше му се да може да направи нещо, за да облекчи болката й.
Като че ли прочела мислите му, Скати изведнъж каза:
— Мога да направя нещо, което би могло да помогне. — Близнаците доловиха колебанието в гласа й. — Няма да боли — добави бързо тя.
— Няма как да боли повече от това, което усещам сега — прошепна Софи. — Направи го — каза тя бързо.
— Първо ми трябва твоето разрешение.
— Соф… — опита да се възпротиви Джош, но сестра му не му обърна внимание.