— Направи го — повтори тя. — Моля те.
— Казах ви, че съм това, което вие човеците наричате вампир…
— Няма да пиеш кръвта й! — изрева Джош ужасен. Стомахът му се преобърна при тази мисъл.
— Казах ти и по-рано, моят клан не пие кръв.
— Не ме интересува…
— Джош — прекъсна го ядосано Софи и от гнева й нейната аура проблесна за секунда, изпълвайки внезапно магазина със сладкия дъх на ванилов сладолед. Някъде стъклени камбанки зазвънтяха от недоловим полъх. — Джош, млъкни. — Тя погледна към Скати. — Какво искаш да направя?
— Дай ми дясната си ръка.
Софи веднага протегна ръката си и Скати я взе между своите. После внимателно нагласи пръстите на лявата си ръка върху тези на момичето, палец върху палец, показалец върху показалец, кутре върху кутре.
— Вампирите-кръвопийци — рече тя отнесено, съсредоточена върху дланите им — всъщност са най-слабите, най-нисшите от нашия клан. Питали ли сте се някога защо пият кръв? Те всъщност са мъртви, сърцата им не бият, нямат нужда от храна, така че кръвта не им осигурява препитание.
— А ти мъртва ли си? — зададе Софи въпроса, който и Джош се готвеше да зададе.
— Не, не съвсем.
Джош погледна към огледалата, но ясно видя отражението на Скатах в тях. Тя улови погледа му и се усмихна.
— Не вярвай на онези стари глупости, че вампирите нямали отражение: разбира се, че имаме; все пак ние сме материални.
Джош гледаше внимателно как Скатах притисна пръстите си към тези на сестра му. Не изглеждаше да става нещо.
После зърна сребристо блещукане в едно огледало зад Скати и осъзна, че в отражението ръката на Софи е започнала да сияе с бледа сребърна светлина.
— Моят народ, Вампирския клан — продължи Скатах много тихо, взирайки се в дланта на момичето, — е от Следващото поколение.
В огледалото Джош видя, че светлината е започнала да се събира в дланта на Софи.
— Ние не сме Древни. Всички ние, които сме родени след гибелта на Дану Талис, изобщо не приличаме на родителите си; различаваме се от тях по непонятни начини.
— И по-рано споменаваше Дану Талис — промърмори Софи сънливо. — Какво е това, някакво място ли? — Нагоре по ръката й пълзеше топло, успокояващо усещане, което донякъде приличаше на бодежи, но бе гъделичкащо и приятно.
— Това бил центърът на света в Древните времена. Древната раса управлявала света от островен континент, известен като Дану Талис. Той се простирал от днешния бряг на Африка до бреговете на Северна Америка и навлизал в Мексиканския залив.
— Никога не съм чувала за Дану Талис — прошепна Софи.
— Чувала си — рече Скатах. — Келтите го наричали Острова Де Данан; днес светът го познава като Атлантида. — В огледалото Джош виждаше, че ръката на Софи вече грее в сребристобяло. Изглеждаше сякаш носи ръкавица. Искрящи пипалца от сребро се увиха около пръстите на Скати като изящни пръстени и тя потрепери.
— Дану Талис бил разцепен, защото Управляващите близнаци — Слънцето и Луната — се сбили на върха на Великата пирамида. Невероятните магически сили, които те освободили, нарушили природното равновесие. Чувала съм, че същата тази необуздана магия, носеща се в атмосферата, причинила промените в Следващото поколение. Някои от нас се родили чудовища, други останали между две различни форми, неколцина притежават необикновената способност да се преобразяват и могат да стават животни по своя воля. А други, като тези, които накрая образувахме Вампирския клан, открихме, че сме неспособни да чувстваме.
Джош изгледа остро Скатах.
— Какво имаш предвид под чувстваме?
Девата-воин се усмихна и го погледна. Зъбите й му се сториха пораснали.
— Изпитваме слаби или никакви емоции. Липсва ни способността да усещаме страх, любов, да се радваме на чувствата на щастие и наслада. Най-добрите воини са не само тези, които не познават страх, но и тези, които не изпитват гняв.
Джош отстъпи от Скати и дълбоко въздъхна. Краката му започваха да се схващат, а пръстите му изтръпнаха. Освен това му се искаше да се отдалечи от вампирката. Сега всички огледала и гладки стъклени повърхности в магазина отразяваха сребристата светлина, лееща се от дланта на Софи нагоре по ръката на Скати. Тя изчезваше в плътта й, преди да стигне до лакътя.
Скати обърна глава да погледне към Джош и той забеляза, че бялото на очите й е станало сребристо.
— Вампирите-кръвопийци нямат нужда от кръвта. Имат нужда от емоциите, усещанията, съдържащи се в нея.
— Ти крадеш чувствата на Софи — прошепна Джош ужасен. — Софи, спри я…
— Не! — извика близначката му, отваряйки широко очи. Бялото на очите й, също като при Скати, бе станало сребърно. — Чувствам как болката си отива.