И последната бяла въздушна паяжина легна върху лицето на Софи, обгръщайки я напълно, омотавайки я като мумия.
— Дарът, който ти дадох, е ужасяващ. Сега имаш в себе си опит, събиран цял живот — много дълъг живот. Надявам се, че ще ти е от полза в страшните дни, които предстоят.
Софи стоеше пред Вещицата на Ендор, увита в белия, подобен на бинт, въздух. Това не приличаше на пробуждането. Това беше по-нежен, по-деликатен процес. Тя откри, че знае неща — невероятни неща. Имаше спомени от невъзможни времена и необикновени места. И нейните мисли бяха смесени с тези спомени и чувства. Вече й ставаше трудно да различи едните от другите.
После димът се закълби, засъска и започна да се издига.
Дора рязко се обърна да погледне към Скати.
— Ела тук и ме прегърни, дете. Няма да те видя повече.
— Бабо?
Дора обгърна с ръце раменете на Скатах, доближи уста до ухото й и прошепна.
— Дадох на това момиче рядка и ужасна сила. Погрижи се тя да бъде използвана за добро.
Скатах кимна, без да разбира напълно за какво говори старата жена.
— И се обади на майка си. Тя се тревожи за теб.
— Ще го направя, бабо.
Пашкулът изведнъж се разпадна на пара и мъгла и аурата на Софи грейна в яркосребристо. Тя протегна ръце с широко разперени пръсти и в магазина лъхна съвсем лек ветрец, който накара стъклото да зазвънти.
— Внимавай. Ако счупиш нещо, ще си го платиш — предупреди Вещицата.
После изведнъж Скатах, Дора и Софи се обърнаха да погледнат навън в притъмняващия следобед. Миг по-късно Никола Фламел надуши непогрешимата серниста миризма на развалени яйца.
— Дий!
— Джош! — Очите на Софи се разтвориха рязко. — Джош е там навън!
Глава 37
Доктор Джон Дий пристигна в Охай, когато дневната светлина гаснеше в драматични розови оттенъци над заобикалящите го планини Топа-Топа. Беше пътувал цял ден; бе уморен и раздразнителен и си търсеше повод да си го изкара на някого.
Царството на Хеката беше изтощило батерията на телефона му и му трябваше почти час, докато намери откъде да се обади в офиса си. После бе принуден да седи, кипящ от яд, край шосето още деветдесет минути, докато шофьорите му фучаха по пътните разклонения на Мил Вали и го търсеха. Наближаваше девет и половина, когато най-после се върна в офиса си в „Енох Ентърпрайзис“ в центъра на града.
Там узна, че Пернел вече е преместена в Алкатраз. Компанията му наскоро бе закупила острова от държавата и го бе затворила за външен достъп, докато се провеждаше реставрация. Във вестниците писаха, че ще го превръщат в исторически музей. Всъщност докторът възнамеряваше да го върне към първоначалното му предназначение като един от най-сигурните затвори на света. Той за кратко се замисли дали да не отлети до острова да поговори с Пернел, но счете, че това е губене на време. Негов приоритет бяха липсващите страници от Сборника и близнаците. Макар че Бастет му беше казала да ги убие, ако не може да ги отвлече, Дий имаше други планове.
Той знаеше за известното пророчество от Книгата на Авраам Мага. На Древните им бе било известно за появата на близнаците — двамата, които са един, единият, който е всички. Един, който може да спаси света, и един, който може да го унищожи. „Но кой какъв беше?“ — зачуди се Дий. И дали силите им можеха да бъдат оформени и насочени от обучението, което получаваха? Да намери момчето, бе станало толкова важно, колкото и да намери липсващите страници от Сборника. Трябваше да притежава тази златна аура.
Доктор Джон Дий беше живял за кратко в Охай в началото на двайсети век — тогава той все още се наричаше Нордхоф — и се бе занимавал с плячкосване на ценните артефакти от околните гробища на индианците чумаш. Мразеше този град: Охай беше малък, затънтен и в летните месеци просто твърде горещ за него. Дий винаги се бе чувствал най-добре в големите градове, където беше по-лесно да останеш незабележим и анонимен.
Той отлетя от Сан Франциско до Санта Барбара с хеликоптера на компанията и нае един ненабиващ се на очи форд от малкото летище. После потегли от Санта Барбара с колата и пристигна в Охай точно когато слънцето залязваше зрелищно, нашарвайки града с дълги сенки. Охай се бе променил драстично през стотината години, откакто го бе виждал… но Дий все така не го харесваше.
Той зави с колата по Охай Авеню и намали скоростта. Фламел и другите бяха наблизо; усещаше го. Но сега трябваше да бъде внимателен. Щом той можеше да ги усети, значи и те — особено алхимикът и Скатах — можеха да усетят него. А Дий все още нямаше представа на какво е способна Вещицата от Ендор. Фактът, че една много стара Древна живее в Калифорния, а той изобщо не подозираше за присъствието й, беше крайно обезпокояващ. Мислеше си, че знае местонахождението на повечето важни Древни и безсмъртни хора по света. Дий се зачуди дали това, че цял ден не бе успял да се свърже с Мориган, е някакъв показател. Беше й звънял с настойчиво постоянство по пътя насам, но тя не отговаряше на мобилния си телефон. Или беше в иБей, или играеше на някоя от безкрайните онлайн стратегически игри, към които бе пристрастена. Той не знаеше къде е Бастет и не го интересуваше. Тя го плашеше, а Дий имаше навик да унищожава хората, които го плашат.