Фламел, Скатах и близнаците можеха да са навсякъде в града. Но къде?
Дий позволи в аурата му да се процеди малко енергия. Премигна, когато очите му се замъглиха от внезапни сълзи, за да ги избистри. Изведнъж хората в съседната кола, онези, които пресичаха пътя, а също и пешеходците по тротоара се очертаха в движещи се многоцветни аури. Някои от аурите представляваха просто струйки прозрачен дим с определен оттенък, други бяха тъмни петна и пластове от плътни мръсни цветове.
Накрая той ги откри съвсем случайно: караше по Охай Авеню и бе подминал Либи парк, когато зърна черния хамър, паркиран на Фокс Стрийт. Спря зад него. Веднага щом излезе от колата, зърна съвсем лек проблясък на чисто златна аура откъм парка, близо до фонтана. Тънките устни на Дий се извиха в злорада усмивка.
Този път нямаше да се измъкнат.
Джош Нюман седеше до фонтана в Либи парк, точно срещу антикварния магазин, и се взираше във водата. В средата на кръглия басейн имаше два съда с форма на цветя, единият по-голям от другия. От горния бликаше вода и се стичаше по страните му в долния. Оттам водата се изливаше в басейна. Звукът заглушаваше шумовете от близкото улично движение.
Джош се чувстваше самотен и доста объркан.
Когато Вещицата го беше накарала да излезе от антикварния магазин, той мина под сенчестия безистен и спря пред магазина за сладолед, примамен от ароматите на шоколад и ванилия. Постоя отпред, зачетен в менюто с екзотични вкусове, и се зачуди защо ли аурата на сестра му миришеше на ванилов сладолед, а неговата — на портокали. Тя даже не обичаше особено сладолед; а той го обожаваше.
Пръстът му посочи в менюто: боровинков с парченца шоколад.
Джош пъхна ръка в задния джоб на джинсите си… и се паникьоса, когато осъзна, че портфейлът му липсва. В колата ли го беше оставил, или пък…? Той се спря.
Знаеше точно къде го е оставил.
Последното място, където бе видял портфейла си, заедно с изтощения телефон, айпода и лаптопа, беше на пода до леглото му в стаята му в Игдразил. Загубата на портфейла беше достатъчно лошо нещо, но загубата на компютъра беше катастрофа. Там бяха всичките му имейли, заедно със записките от училище и отчасти написан дипломен проект, снимки от последните три години — включително от коледната екскурзия до Канкун — и поне шестдесет гигабайта с MP-3. Не можеше да си спомни кога за последен път беше правил архив, за да се подсигури, но определено не беше скоро. Направо му прилоша и ароматите откъм сладоледаджийницата вече не му се струваха толкова приятни и съблазнителни.
Крайно нещастен, той продължи нататък, пресече улицата на кръстовището срещу пощенския клон, а после сви наляво и се насочи към парка.
Айподът беше коледен подарък от родителите му. Как щеше да им обясни, че го е загубил? Освен това на малкия му хард диск имаше още тридесет гигабайта музика.
Но още по-лошо от загубата на айпода, портфейла или дори компютъра му, беше загубата на телефона. Това беше абсолютен кошмар. Всички номера на приятелите му бяха там и той знаеше, че не ги е записал никъде другаде. Тъй като родителите им пътуваха постоянно, близнаците рядко изкарваха повече от един или два семестъра в едно и също училище. Сприятеляваха се лесно — особено Софи — и все още поддържаха връзка с приятели, с които се бяха запознали преди години в различни училища из цяла Америка. Без тези имейл адреси и телефонни номера как щеше да се свързва с тях, как щеше изобщо да ги открие отново?
В малка ниша до входа на парка имаше чешма и той се наведе да пие. В стената над нея бе вградена метална лъвска глава, а под нея имаше малка правоъгълна табелка, на която пишеше: „Любовта е водата на живота, пий до насита.“ Той усети как студената вода намокри устните му и се изправи да погледне към магазина, чудейки се какво ли става вътре. Все още обичаше сестра си, но дали тя го обичаше? Би ли могла да го обича, след като той беше… обикновен?
В Либи парк беше тихо. Джош можеше да чуе децата, тичащи на близката детска площадка, но гласовете им звучаха пискливи и много далечни. Трима старци, облечени еднакво — в ризи без ръкави, дълги шорти, бели чорапи и сандали, — се бяха събрали на една пейка под сенките. Единият от тях хвърляше трохи на четири дебели и мързеливи гълъба. Джош седна на ръба на ниския фонтан и топна ръка във водата. След потискащата жега тя бе приятно хладна и той прокара мокрите пръсти през косата си, усещайки как капките се стичат по врата му.