— Три дни — промърмори Джош. — Фламел каза, че в Северна Америка няма никой друг, който може да ме пробуди. — Не искаше да вярва на Дий… но все пак всичко, което мъжът му беше казал, изглеждаше толкова логично.
— Още една лъжа. Моите Древни могат да те пробудят. И ще го направят правилно и без риск. В края на краищата това е толкова опасен процес.
Дий се изправи бавно, заобиколи и приклекна до Джош, така че очите му се озоваха на едно ниво с лицето на момчето. Мъглата започваше да се сгъстява и се кълбеше около фонтана, пълзеше и се завихряше. Гласът на Дий бе коприненонежен и монотонен, в пълен синхрон с вълничките във водата.
— Как се казваш?
— Джош.
— Джош — повтори Дий, — къде е сега Никола Фламел?
Даже в това сънливо състояние, едно алармено звънче — съвсем слабо и далечно — отекна в главата на Джош. Не можеше да вярва на Дий, не биваше да вярва на Дий… и все пак толкова много от онова, което бе казал той, звучеше правдиво.
— Къде е той, Джош? — настоя Дий.
Джош понечи да поклати глава. Макар че вярваше на Дий — всичко, което му беше казал той, звучеше съвсем логично, — искаше първо да говори със Софи, трябваше да потърси нейното мнение и съвет.
— Кажи ми. — Дий вдигна безжизнената ръка на Джош и я топна в басейна. От нея се разбягаха вълнички. Те оформиха образа на малък антикварен магазин, пълен със стъклария, точно срещу Либи парк. Дий се ухили триумфално, изправи се и се втренчи през улицата, задействайки сетивата си.
Моментално засече аурите им.
Зелената на Фламел, сивата на Скатах, кафявата на Вещицата от Ендор и чистата сребърна на момичето. Беше ги спипал — и този път нямаше да допусне грешка, нямаше да ги остави да се измъкнат.
— Ти стой тук и се наслаждавай на красивите картинки — измърмори Дий, като потупа Джош по рамото. Водата разцъфна в екзотични калейдоскопни шарки, омайващи и хипнотични. — Скоро ще се върна за теб.
След това, без да помръдне и мускулче, той призова чакащата си армия.
Мъглата внезапно се сгъсти и потъмня, наситена с мириса на развалени яйца и нещо друго: прах и суха земя, влага и плесен.
И ужасът се спусна над Охай.
Глава 38
Ръцете на Никола Фламел вече започваха да сияят със зелена светлина, когато той дръпна вратата на магазинчето и направи раздразнена физиономия, щом камбанката иззвънтя весело.
Докато Вещицата работеше със Софи, слънцето се бе скрило зад хоризонта и в долината беше плъзнала студена мъгла. Тя се кълбеше по Охай Авеню, виеше се през клоните на дърветата и оставяше всичко, което докосне, покрито с капки влага. Колите пълзяха, а фаровете им, с големи ореоли от светлина, едва успяваха да пробият мрачината. Улицата бе пуста; всички хора, които доскоро се разхождаха навън, облечени с летни дрехи, се бяха изпокрили по къщите, бягайки от влагата.
Скати застана до Фламел на вратата. Държеше в едната си ръка къс меч, а в другата нунчаку.
— Това не е добре, никак не е добре. — Тя си пое дълбоко дъх. — Надушваш ли го?
Фламел кимна.
— Сяра. Миризмата на Дий.
Скати потрака с нунчакуто.
— Този наистина започва да ме дразни.
Някъде в далечината се чу метален трясък от сблъсък на коли. Автомобилна аларма отекна жално зад тях. Разнесе се писък, пронизителен и ужасяващ, а след това още един и още един.
— То идва. Каквото и да е — рече Фламел мрачно.
— Тук сме в капан — рече Скати. — Хайде да намерим Джош и да се връщаме в колата.
— Съгласен съм. Който отстъпва, живее по-дълго.
Той се обърна и погледна в магазина. Вещицата от Ендор държеше ръката на Софи и бързо й шепнеше нещо. Струйки бял дим все още се размотаваха от момичето, а от пръстите й като развит бинт се смъкваше бял въздух.
Софи се наведе напред и целуна старицата по бузата, после се обърна и тръгна към вратата.
— Трябва да вървим — каза тя, останала без дъх, — трябва да се махаме оттук.
Нямаше представа какво има отвън, но новопридобитото знание позволяваше на въображението й да насели мъглата с всякакви чудовищни създания.
— И затворете вратата след себе си — извика Вещицата.
В същия миг светлините премигнаха и угаснаха. Охай потъна в мрак.
Камбанката издрънча, когато тримата излязоха на вече пустата улица. Мъглата бе станала толкова гъста, че шофьорите бяха принудени да отбият от пътя и по главната улица вече нямаше движение. Цареше неестествена тишина. Фламел се обърна към Софи.