— Боклук. Бихте ли го хвърлили заедно с вашия? За сметта ще дойдат чак другата седмица.
Фентън взе пакета и се спря за миг, като се чудеше с какво друго би могъл да и помогне.
— Да си кажа право — рече той неловко, — доста съм неспокоен. Сигурна ли сте, че от нищо друго нямате нужда?
— Не. — Не го нарече мистър Симс. Не се опита да се усмихне или да му подаде ръка. В очите и дори не се четеше укор. Гледаше го безмълвно.
— Ще ви изпратя картичка от Шотландия — заяви Фентън и погали Джони по главата. — До скоро виждане. — Глупав израз, не обичаше да го използува.
Измъкна се от задната врата, заобиколи къщата, мина през портата и закрачи по Боултинг Стрийт. Нещо го гнетеше, някакво чувство, че не се е държал добре, не е проявил човещина. Може би трябваше да поеме инициативата и да я накара да отиде на лекар.
Септемврийското небе бе прихлупено я по Имбанкмънт се вдигаше прахоляк, бе някак мрачно. Дърветата отсреща в Батърси, в парковете отвъд реката, бяха унили и посърнали съвсем като в края на лятото. Изгубили свежия си цвят, потъмнели. Хубаво бе, че заминаваше за Шотландия, където щеше да диша чист, прохладен въздух.
Той разтвори пакета си и започна да се разделя с „отхвърлените варианти“, като ги мяташе един по един в реката. Глава на Джони, много слаба работа наистина. Несполучлив опит с котката. Платно, което бе изцапал с нещо и вече не можеше да използува. Те полетяха от моста, сетне се понесоха по течението. Платното заплава като кибритена, кутийка, бяло, безпомощно сред водите. Натъжи се, като го гледаше как изчезва.
Тръгна обратно по Имбанкмънт към дома си и точно щеше да пресече, когато се усети, че все още носи увития в хартия пакет, който му бе дала мадам Кауфман. Беше забравил да го хвърли заедно с другите неща. Увлякъл се бе да наблюдава как изчезват собствените му боклуци.
— Понечи да метне пакета в реката, ала видя, че един полицай го гледа от отсрещния тротоар. Почувствува някакво неудобство — не беше редно така да се хвърлят боклуци — и погледна през рамо. Полицаят все още зяпаше след него. Кой знае защо, нещо го караше да се чувствува виновен. Може би силната ръка на закона. Продължи, като полюшваше безгрижно пакета и си тананикаше. По дяволите, защо пък точно в реката — ще пусне пакета в едно от кошчетата за боклук в парка на болницата „Челси“.
Сви към парка и пусна пакета в първото кошче, там имаше два-три вестника и куп портокалови кори. Това вече не бе нарушение. Видя как глупавият полицай го наблюдава през парапетите, но умело се престори, че не го е забелязал. Човек би помислил, че се опитва да се отърве от бомба. После пое бързо към къщи и докато се качваше по стълбите, си спомни, че Алхюсънови бяха поканени на вечеря. Традиционната вечеря, преди да заминат на почивка. За разлика от друг път сега това не му се стори толкова досадно. Щеше да им приказва за Шотландия, без да си мисли, че са го хванали в капан и не може да диша. Как би се опулил Джак Алхюсън, ако можеше да узнае по какъв начин Фентън прекарва следобедите си! Нямаше Да повярва на ушите си!
— Здравей, подранил си — рече Една, която нареждаше цветя в дневната.
— Да. Успях навреме да приключа всичко в службата. Рекох си: защо да не взема да обмисля маршрута? Нямам търпение, ще ми се час no-скоро да тръгнем на север.
— Радвам се — отбеляза жена му. — Боях се, че след като ходим там толкова години, в Шотландия ти е вече скучно. Но въобще не изглеждаш отегчен. Отдавна не си изглеждал тъй добре.
Целуна го по бузата, а той, успокоен и доволен, отвърна на целувката и. С усмивка се захвана да разглежда картата. Та Една не знаеше, че е омъжена за гений.
Алхюсънови пристигнаха и точно сядаха да вечерят, когато някой позвъни на предната врата.
— Кой може да бъде? — възкликна Една. — Да не се окаже, че сме поканили и други хора и в залисията сме забравили за това?
— Не съм платил сметката за електричеството — обади се Фентън. — Сега ще ни прекъснат тока и няма да ядем суфле.
Той спря да разрязва пилето и Алхюсънови се разсмяха.
— Аз ще отворя — рече Една. — Мей има важна работа в кухнята. Вече знаете гвоздея на вечерята — суфле.
Върна се след няколко минути, развеселена, но и доста изненадана.
— Не е инкасаторът, ами направо полицията.
— Полицията? — повтори Фентън.
Джак Алхюсън му се закани с пръст:
— Знам те аз теб, ама този път те пипнаха, братко.
Фентън остави ножа.
— Наистина ли, Една, какво искат?
— Нямам понятие — отвърна тя. — Един униформен полицай и някакъв друг човек, вероятно също полицай, но в цивилни дрехи. Искат да говорят със собственика на къщата.