— А може би така е най-добре — рече Фентън. — Тя, беше съвсем сама на света. Тя и детето. Нямаха си нийде никого.
Не му беше ясно какво чакат всички. Линейка може би или там нещо друго, за да отнесат бедната мадам Кауфман и Джони. Попита:
— Ние с жена ми можем ли да си вървим?
Инспекторът се спогледа с цивилния и после каза:
— Боя се, че не, мистър Фентън. Вие ще трябва да се върнете с нас в участъка.
— Но аз ви казах всичко, цялата истина — рече уморено Фентън. — Друго няма. Аз нямам нищо общо с тази трагедия. Абсолютно нищо. — После се сети за картините си. — Не погледнахте картините ми. Те са всички тук, в съседната стая. Моля ви, нека жена ми се върне заедно с приятелите ни. Нека да ги видят. Освен това след случилото се искам да изнеса вещите си оттук.
— Ще се погрижим за тях — заяви инспекторът. Изрече го с безразличен, но нетърпящ възражения тон. „Държи се неприветливо — помисли си Фентън. — Важничи, представител на закона.“
— Смятате да се погрижите, добре — рече Фентън, — но те са моя собственост и са ценни. Не виждам какво право имате да се разпореждате с тях.
Той погледна инспектора, сетне колегата му с цивилните дрехи. Лекарят и другите полицаи бяха все още в спалнята и от неподвижните им лица ставаше ясно, че всъщност не проявяват никакъв интерес към творчеството му. Смятаха, че то е само оправдание, трябвало му е за алиби, и единственото нещо, което искаха сега, бе да го върнат в полицейския участък и да продължат да го разпитват за тази жестока, ужасяваща трагедия в спалнята, за мъртвото недоносено дете.
— Готов съм да дойда с вас, инспекторе — рече примирено Фентън, — но имам една молба — да ми позволите да покажа картините на жена си и на приятелите отвън.
Инспекторът кимна на подчинения си, той излезе от кухнята и групичката се отправи към ателието. Фентън сам отвори вратата и ги покани да влязат.
— Трябва да имате предвид — рече той, — че работя при окаяни условия. И светлината, както виждате, е лоша. Нямам никакви удобства. Чудя се как се задържах тук толкова време. Впрочем възнамерявах да се изнеса, щом се върна от почивката. Казах го на бедната женица и тя сигурно много се е притеснила от това.
Запали лампата и докато те стояха и оглеждаха наоколо — разглобен статив, платна, внимателно опрени на стената, — мина му през ум, че тази очевидна подготовка за изнасяне оттук сигурно им се струва подозрителна, сякаш наистина е знаел какво се е случило в спалнята зад кухнята и е имал намерение да избяга.
— Естествено бях наел това само временно — каза Фентън, продължавайки да се извинява за малката стая, която никак не приличаше на ателие, — но се оказа, че ми върши работа. В къщата нямаше никой друг, нямаше кой да ме разпитва. Тук бяха само мадам Кауфман и момченцето.
Забеляза, че Една е влязла заедно с Алхюсънови и другите полицаи и всички го гледат със същите неподвижни, сериозни лица. Защо се държеше така Една? Пък и семейство Алхюсън. Нима платната, опрени на стената, не им правеха впечатление? Нима не, разбираха, не всичко, което бе сътворил през изминалите пет месеца и половина, е тук, в тази стая, подготвено за изложба? Той прекоси стаята, взе първото платно, което му попадна, и го вдигна да го видят. Беше портретът на мадам Кауфман, който най-много харесваше — онзи, дето тя, горката, бе казала, че приличала на риба.
— Това не е традиционно изкуство — обясни Фентън, — знам, че картините ми не приличат на илюстрациите по книгите. Но са силни. Самобитни. — Грабна друго платно. Отново мадам Кауфман, този път с Джони на скута. — „Майка и дете“ — каза той полу усмихнат, — най-старата тема. Поглед назад, там, откъдето сме дошли. Първата жена, първото дете.
Вдигна глава нагоре, опитвайки се за първи път да види платното, както биха го видели те. Потърси с очи одобрението на Една, нейната почуда, но се сблъска със същия безучастен, леден поглед, изпълнен с неразбиране. После лицето и сякаш се сбърчи, тя се обърна към Алхюсънови и каза:
— Това не са картини, това са цапаници, направени надве-натри. — Една вдигна премрежен от сълзи поглед към инспектора: — Нали ви казах, че той не може да рисува. Никога в живота си не е рисувал. Искал е просто да има алиби, за да влезе в къщата при тази жена. Фентън видя как Алхюсънови я повеждат навън. Чу ги, че излизат от задната врата, сетне минаха през градината пред къщата.
— Това не са картини, а цапаници — повтори Фентън, остави платното на пода с лице към стената и каза на инспектора: — Сега мога да тръгна с вас.