„Техен ред е да дойдат у нас.“ И като гримасничеха и подскачаха на конците си, Алхюсънови идваха, покланяха се и изчезваха, а домакините, които ги бяха приели, на свой ред ставаха гости, поклащаха се, усмихваха се престорено — сякаш бяха две двойки, играещи старинен танц.
Сега, когато спряха край Албърт Бридж и Една заговори, времето внезапно престана да тече. Или по-точно то продължаваше да си тече по същия начин, но за нея, за Алхюсънови, които щяха да вдигнат телефона, за другите участници в кукления танц. Ала за него всичко се бе променило. Имаше чувството, че е обладан от някаква вътрешна сила. Сега той командваше. Негова беше сръчната ръка, която движеше тези кукли. А Една, горката Една, която таксито отнасяше в този момент към къщи, за да изпълни предопределената и роля — да подреди питиетата, да оправи възглавничките, да напълни чинийките със солени бадеми от кутията, — нямаше и представа за това, че той се е измъкнал от зависимостта и с една решителна крачка се е озовал в ново измерение.
Неделна апатия владееше улиците. Къщите бяха затворени, смълчани.
„Тези хора вътре не знаят — помисли си той — как само един мой жест ей сега, в този миг, би могъл да промени живота им. Едно почукване на вратата, някой ще отвори — прозяваща се жена, старец с плюшени чехли, дете, изпратено от раздразнени родители — и цялото им бъдеще ще зависи от това, което аз пожелая да направя. Размазани мутри. Неочаквано убийство. Кражба. Пожар.“ Всичко бе толкова просто.
Погледна часовника си. Три и половина. Реши да действува по своя система, свързана с имената на улиците и с номерата. Ще повърви още три преки нататък и тогава в зависимост от името на третата улица, от броя на буквите, съдържащи се в него, ще определи номера на къщата, с която ще започне.
Усети как интересът му расте и ускори крачка. „Каквото се падне, няма да хитрувам“ — рече си. Можеше да се случи жилищна кооперация или магазин за млечни продукти — все едно. Оказа се, че третата улица е дълга, от двете и страни се редяха мрачни викториански къщи, които напълно бяха загубили фасона си отпреди петдесетина години и сега отделни апартаменти или стаи от тях се даваха под наем. Улицата се казваше Боултинг. Осем букви, значи номер 8. Закрачи уверено, като оглеждаше входните врати, без да се смущава от стръмните каменни стъпала пред всяка къща или пък от боядисаните порти, тъмните сутерени и мрачната атмосфера, която лъхаше на нищета и разруха — пълен контраст с излъсканите врати и сандъчетата с цветя по прозорците около площад Риджънси, където той самият живееше.
Номер 8 не се различаваше от останалите къщи. Портата бе дори по-занемарена и като че ли увисналите дантелени пердета на грозния продълговат партерен прозорец навяваха още по-голяма тъга. Тригодишно дете, момченце, седеше на площадката на стълбите — бледо, с безизразен поглед, то бе вързано по някакъв особен начин за желязната стъргалка за обувки, явно, за да не тръгне нанякъде. Вратата бе само притворена.
Джеймс Фентън изкачи стъпалата и се огледа за звънеца. Върху него бе залепено листче хартия с думите: „Не работи.“ Отдолу висеше старовремска камбанка, закачена на канап. Можеше, разбира се, да се справи с плетеницата от възли, да освободи детето — въпрос на секунди, и да го понесе под мишница надолу по стъпалата, а сетне да реши как ще го ликвидира в зависимост от настроението си, от онова, което ще му хрумне. Но моментът за такова насилие все още не бе дошъл. Той не го желаеше сега, защото чувството за неограничена власт над всичко, което го изпълваше, му подсказваше, че няма нужда от припрени действия, че времето е пред него.
Дръпна канапа на камбанката. Слабото подрънкваме отекна в дългото преддверие. Неподвижните очи на детето го наблюдаваха равнодушно. Фентън се обърна назад и погледна към улицата — чинарът на края на тротоара се разлистваше, кафявата му кора бе нашарена с жълтеникави петна, а една мършава черна котка лижеше ранената си лапа. Мигът на очакването го опияняваше, тъй като в него се криеше някаква тайна.