Той посочи с ръка обстановката, която би могла примами само котката. Увереността му беше заразителна, тъй че съмнението и недоумението, които преди се четяха в погледа и, тутакси изчезнаха.
— В Челси има много художници, нали? — обади се тя. — Поне така се говори, самата аз не знам. И все си мисля, че ателиетата трябва да са нависоко, да може вътре да влиза светлината.
— Не е задължително — заяви Фентън. — Това е плод на придирчивост. И бездруго в по-късните часове не можеш да разчиташ на светлината отвън. Предполагам, че имате електричество.
— Да… — Жената отиде до вратата и завъртя ключа. Една гола крушка на тавана се оцъкли през булото на прахоляка, който я покриваше.
— Отлично — зарадва се той. — Друго не ми трябва. Погледна усмихнато към нещастното безизразно лице.
Горкичката, колко по-щастлива ще бъде, когато потъне във вечен сън. Също като котката, която спеше сега. Всъщност щеше да и стори истинска добрина, като я избави от тази несрета.
— Мога ли да се нанеса още утре? — попита я. Отново надежда в погледа и веднага след това някакво смущение, объркване или може би неудобство бе забелязал тази бърза промяна още, когато за първи път застана на вратата, търсейки квартира.
— Не попитахте за… наема — отговори тя.
— Колкото решите — заяви Фентън и махна отново с ръка, за да покаже, че парите не са пречка.
Жената преглътна, очевидно, без да знае какво му отговори, бледото и лице се покри с червенина и сетне се престраши:
— Най-добре ще бъде да не съобщавам на хазаина. Ще кажа, че сте приятел. Бихте могли да ми давате по една-две лири всяка седмица, колкото сметнете за нужно.
Тя го гледаше напрегнато. Естествено, реши Фентън, трета страна в уговорката не бива да се намесва.
— От днес нататък всяка седмица ще ви плащам по пет лири в брой.
Извади от портфейла си шумящи, нови банкноти. Жената протегна плахо ръка и не свали очи от тях, докато той ги броеше.
— Нито дума на хазаина — предупреди я, — а ако някой ви пита нещо за наемателя, кажете, че е ваш братовчед, художник, дошъл за известно време на гости.
Тя вдигна очи и за първи път се усмихна като че ли шеговитите му думи и връчването на банкнотите бяха скрепили с печат някакъв съюз между тях.
— Не приличате на мой братовчед, нито пък на художниците, които съм виждала. Как се казвате?
— Симс — отвърна той веднага, — Маркъс Симс. — И се зачуди защо инстинктивно бе произнесъл името на тъста си, отдавна починал адвокат, когото при това ненавиждаше.
— Благодаря ви, мистър Симс. Сутринта ще ви изчистя стаята. — И за да потвърди своето намерение, тя вдигна котката от сандъка и я избута навън през прозореца, сетне попита: — Утре следобед ли ще си донесете нещата?
— А, нещата ли? — повтори той.
— Ами това, което ви трябва за работата. Нямате ли бои и там всичко останало?
— Да… да, разбира се — рече Фентън, — трябва да си донеса принадлежностите. — Отново огледа стаята. Не, нямаше да ги коли, и дума да не става. Никаква кръв. Никаква цапаница. Трябваше да ги удуши, докато спят, и двамата — жената и детето. Така беше много по-благородно.
— Ако ви трябват бои, няма да ви се наложи да ходите далеч — поясни тя. — На Кингс Роуд има няколко магазина за художници. Минавам покрай тях, когато ходя за покупки. На витрините им са изложени разни картони и стативи.
Фентън сложи ръка на устата си, за да не го види как се усмихва. Това, че го приемаше по такъв начин, беше наистина трогателно. Показваше, че не го подозира в нищо, че му се доверява.
Тя отново го поведе обратно по коридора и нагоре по стълбата към преддверието.
Обърна се и за втори път му се усмихна през рамо.
— Аз бях в такова положение… Ако не се бяхте появили… Не знам какво щях да правя.
Застанаха заедно на горната площадка на стълбището. Направо изумително. Нима и тя самата не казваше, че неочакваната му поява е божия воля? Потресен, Фентън впери поглед в нея.
— Значи сте били изпаднали в беда?
— Беда? — Жената вдигна ръце и безпомощността и отчаянието се изписаха отново на лицето и. — Каква по-голяма беда от това да си чужденка в тази страна, пък и бащата на детето се измъкна и ме остави без пари, без дори да знам към кого да се обърна. Честна дума, мистър Симс, ако не бяхте дошли днес… — Тя не довърши изречението си, обърна очи към момченцето, завързано за стъргалката, и сви рамене. — Горкичкото дете! Та ти за какво си виновен, Джони?
— Да, горкичкото дете — повтори след нея Фентън, — само страда. Пък и вие. Е, ще направя, каквото ми е по силите, за да сложа край на тия страдания. Повярвайте ми, ще го сторя.