— Много сте добър. Наистина, благодаря ви.
— Напротив, аз ви благодаря. — Той се поклони лекичко, наведе се и погали детето по главата. — Довиждане, Джони, до утре. — В отговор жертвата му впери в него все тъй безизразния си поглед.
— Довиждане, мисис… всъщност как ви е името? Мисис…
— Казвам се Кауфман, Ана Кауфман.
Докато слизаше надолу по стъпалата и сетне излезе през портата, тя не преставаше да го следва с поглед. Прогонената котка мина покрай краката му и се отправи отново към счупения прозорец. Фентън вдигна шапката си и с елегантен жест махна за довиждане към жената, към детето, към котката, към цялата тази смълчана, неприветлива къща.
— До утре — провикна се той и закрачи самоуверено по Боултинг Стрийт като човек, комуто предстои голямо приключение.
Въодушевлението не го напусна дори когато застана пред вратата на собствения си дом. Отключи със секретния ключ и заизкачва стълбите, тананикайки си някаква песен отпреди тридесет години. Една както обикновено беше на телефона — до ушите му достигнаха реплики от познат безконечен разговор, естествено между две жени. Бяха извадени повече чаши, което означаваше, че очакват гости. Една закри с длан мембраната на слушалката и съобщи:
— Алхюсънови ще дойдат. Поканих ги на вечеря.
Той и се усмихна и кимна. Много преди обичайното време си наля глътка шери, за да се почерпи за успешния край на конспирацията, която тъй съвършено бе изпипал през изминалия час. Разговорът по телефона приключи.
— Изглеждаш по-добре — отбеляза Една. — Разходката те е ободрила.
Наивността и му се видя толкова забавна, че едва успя да скрие напушилия го смях.
2
Наистина късмет, че жената спомена за статива и другите принадлежности. Щеше да изглежда пълен глупак, ако на следващия ден се бе появил там с празни ръце. Наложи се да излезе по-рано от работа, за да си набави необходимите вещи. Беше във вихъра си. Разбира се, статив, платна, туби с бои, четки, терпентин — уж смяташе да направи няколко дребни покупки, а в крайна сметка пакетите се оказаха толкова огромни, че май се налагаше да вземе такси. Това само увеличи ентусиазма му. Трябваше да изиграе ролята си докрай. Междувременно, решил да се възползува от неочаквано пламналата страст у клиента си, продавачът непрекъснато прибавяше нови бои към списъка, а самият Фентън разглеждаше тубите, четеше наименованията им и го обземаше някакво блажено чувство и истински възторг от покупките. Позволи си да е безразсъден, разточителен. Самите думи — хром, сиена, ултрамарин, охра — го опияняваха, действаха му като вино. Най-сетне успя да надвие изкушението и заедно с всичките покупки се натовари в едно такси. Боултинг Стрийт № 8 — самото изговаряне на този необичаен за него адрес вместо името на познатия площад, където живееше, сякаш внасяше нов загадъчен елемент в приключението.
Чудно защо, ала когато таксито навлезе в квартала, редицата от почти еднакви сгради вече не му подейства толкова тягостно. Вярно, вчерашният вятър бе утихнал, слънцето проблясваше от време на време, във въздуха, макар и едва-едва, вече се усещаше, че наближава април, а с него и дните щяха да станат по-дълги, но всъщност не това бе причината за особеното усещане, което изпита. Някаква атмосфера на очакване витаеше край № 8. Когато плати на шофьора и изнесе пакетите от таксито, той видя, че тъмните опърпани завеси на прозорците долу ги няма и на тяхно място са закачени набързо скалъпени пердета от твърде ярък оранжев плат. Точно в този момент някой дръпна пердетата и жената, вдигнала на ръце детето, цялото омазано с конфитюр, му махна. Котката скочи от перваза, приближи се до него, взе да мърка и да отрива извития си гръб в крачола на панталона му. Таксито потегли, а жената вече слизаше по стъпалата да го посрещне.
— Джони и аз ви чакаме цял следобед. Това ли е всичко, което носите?
— Всичко. Не е ли достатъчно? — засмя се Фентън.
Тя му помогна да свалят нещата в сутерена и когато хвърли поглед към кухнята, Фентън отбеляза, че жената не само бе сменила пердетата, а бе се постарала да сложи и някакъв ред. Обувките и детските играчки бяха напъхани под бюфета, а масата бе застлана с покривка и подредена за чай.
— Не можете да си представите колко прашна беше вашата стая — рече тя. — Чистих я до полунощ.
— Не биваше да правите това — заяви Фентън. — Не биваше да си губите времето.
Жената спря до вратата и очите и отново се впериха в него с онзи безизразен поглед.
— Значи няма да е за дълго? — заекна тя. — От думите ви вчера предположих, че ще останете няколко седмици.