— Не заради това — отвърна бързо Фентън. — Исках да кажа, че и бездруго ще изпоцапам всичко с боите, та няма смисъл да се чисти.
Тя явно си отдъхна. Усмихна се и отвори вратата.
— Заповядайте, мистър Симс.
Той не можеше да не го признае — бе се потрудила. Стаята имаше съвсем друг вид. Миришеше другояче. Въздухът, който преди вонеше на газ, сега лъхаше на карбол — във всеки случай дезинфекциращо средство. Вехтото парче плат бе изчезнало от прозореца. Дори бе извикала някой да смени счупеното стъкло. Изчезнало бе леговището на котката, сиреч сандъкът. Сега до стената се мъдреше маса с два малки разнебитени стола, появило се бе и кресло, покрито със същия ужасен оранжев плат, който бе видял на кухненските прозорци. Над полицата на камината, където вчера нямаше нищо, висеше „Мадоната с младенеца“ — репродукция в ярки цветове, с календар отдолу. Очите на Мадоната, мечтателни и скромни, гледаха усмихнато към Фентън.
— Е… ама наистина… — понечи да каже нещо, но за да скрие вълнението си, защото всичко това бе наистина много трогателно. Тази нещастница бе положила огромни усилия в един от своите може би последни земни дни. Той се обърна я започна да разопакова багажа си.
— Дайте да ви помогна, мистър Симс — обади се жената и преди да успее да и възрази, тя вече бе коленичила сред пакетите.
Взе да развързва възлите, да маха амбалажната хартия, нагласи статива му. После заедно извадиха тубите с боите от кутиите, подредиха ги на масата и подпряха платната на стената. Беше забавно, сякаш играеха на някаква абсурдна игра, и колкото учудващо да бе, тя се включи в тази игра, като през цялото време остана съвсем сериозна.
— Какво ще нарисувате най-напред? — попита жената, когато всичко беше подредено и дори върху статива бе поставено платно. — Сигурно си имате нещо наум, нали?
— Да, имам нещо предвид, разбира се. — Той се усмихна на безграничното и доверие към него и неочаквано, жената също се усмихна.
— Аз отгатнах темата ви — каза тя.
Фентън почувствува, че пребледнява. Как бе отгатнала? За какво намекваше?
— Какво сте отгатнали? Какво искате да кажете? — попита я той рязко.
— Ще започнете с Джони, нали?
Как така да убие детето преди майката? Какво чудовищно предложение! И защо се опитваше тя да го подтикне към това? Време имаше достатъчно, а и плана си все още не бе изработил…
Жената мъдро клатеше глава. Постепенно и не без усилие Фентън се върна към действителността. Всъщност тя му говореше за картината, която ще рисува. Ами разбира се.
— Умна жена сте вие — рече Фентън. — Точно така, ще рисувам Джони.
— Той ще слуша, няма да мръдне. Ако го вържа, ще седи при вас с часове. Ще ви трябва ли сега?
— Не, не — отвърна раздразнено Фентън. — Аз никак не бързам. Най-напред трябва да обмисля всичко.
Лицето и помръкна. Явно бе разочарована. Огледа още веднъж стаята, която тъй ненадейно се бе превърнала в истинско, според нейните представи, ателие на художник.
— Тогава да ви предложа чаша чай — каза жената и за да избегне пререканията, той я последва в кухнята. Настани се на стола, който тя му предложи, пи чай и яде сандвичи, докато мърлявото момченце го гледаше, без да мига.
— Та… — промълви неочаквано детето и протегна ръка.
— Той на всички мъже вика Та — обясни жената, — макар че собственият му баща не му обръща никакво внимание. Не така, Джони. Недей да безпокоиш мистър Симс.
Фентън направи усилие и се усмихна любезно. Децата поначало го дразнеха. Продължи да яде сандвича си, посръбвайки от време на време и от чая.
Жената също седна на масата и взе да разбърква разсеяно чая си, докато той навярно толкова изстина, че надали можеше да се пие.
— Хубаво е, когато човек има с кого да си поговори — отбеляза тя. — Знаете ли, мистър Симс, преди да дойдете, бях толкова самотна… С тая празна къща отгоре. Да имаше поне работници, да сноват напред-назад, а то никой не се мярка. Пък и кварталът е един такъв… нямам никакви приятели.
Значи всичко се нарежда, помисли си той. Никой няма да забележи отсъствието и когато изчезне. Щеше да му бъде трудно да се измъкне, ако в къщата живееха хора. А при това положение можеше да действува по всяко. време и никой нямаше да разбере. Нещастна хлапачка, надали бе на повече от двадесет и шест-седем години, а изглежда, много бе изпатила.
— … отиде си, без да каже дума — говореше тя. — Само три години бяха минали от пристигането ни в тази страна, ама непрекъснато се местехме, все без постоянна работа. По едно време бяхме и в Манчестър, Джони се роди там, в Манчестър.
— Отвратително място — отбеляза съчувствено Фентън. — Вечно вали.