Ако и пред тях твърдеше, че не е убила Лут, но не съжалява за смъртта му, защото е бил неверен съпруг, който я е мамил безброй пъти, и толкова подъл и жесток човек, че е заслужавал да умре, навярно съдебните заседатели и от двата пола биха се съгласили. Така би успяла да ги убеди, че характерът и постъпките на този негодник могат да оправдаят убиеца му.
Не, никак не му се искаше да изправя Дейви пред съда, но ако бе неизбежно, щеше да го стори.
Поверяването на това дело бе най-хубавото, което можеше да му се случи в неговата кариера. Надяваше се екипът на Смайлоу да му предостави достатъчно материал за работа, че обвиняемият няма да поиска споразумение и наистина ще има съдебен процес.
Беше дело, в което би се вкопчил със зъби и нокти. Представляваше несравнимо предизвикателство. Трябваше изцяло да се съсредоточи върху него. То бе отлична възможност да докаже способностите си. Бе твърдо решен да се кандидатира за областен прокурор през ноември. Искаше да спечели. Но не защото бе по-привлекателен, от по-добър произход или в по-добро финансово състояние от останалите кандидати. Искаше да заслужи поста.
Рядко възникваше нашумял случай като убийството на Лут Петиджон. Именно затова делото му бе толкова нужно. Затова бе пропуснал да каже на Монро Мейсън за срещата си с Петиджон. Трябваше на всяка цена да го получи и не би позволил на никого да му го отнеме. Чрез него щеше да добие популярността, която му бе така необходима преди ноемврийските избори.
Освен това, би му помогнало да натрие носа на баща си. Тази причина бе най-задължаваща. Няколко години по-рано Хамънд бе взел съдбоносното решение от защитник да се превърне в обвинител. Престън Крос категорично се бе противопоставил, изтъквайки като довод по-големите приходи, които носи адвокатската практика. Беше му казал, че е лудост да се задоволи със заплатата на държавен служител. Но неотдавна Хамънд бе разбрал, че не това е била главната причина.
Промяната ги бе поставила във враждуващи лагери. Защото Престън бе партньор на Лут Петиджон в няколко безскрупулни имотни сделки и се страхуваше, че един ден може да бъде изправен на съд от собствения си син. Хамънд бе открил това съвсем наскоро. Беше го обзела ярост и жестоко се бе скарал с баща си, след което враждата им бе добила ново измерение.
Но точно сега не искаше да мисли за това. Всеки път, когато се сетеше за баща си, чувствата му ставаха все пообъркани. Подробното обмисляне на отношенията помежду им му отнемаше дълго време, караше го да се чувства емоционално изтощен и му пречеше да работи. Надеждата за пълно помирение бе почти нищожна.
Засега остави тези мисли на заден план и се съсредоточи върху това, което бе най-важно за него в момента — делото.
Бе избрал най-подходящия момент да сложи край на връзката си със Стефи. Беше се освободил от тази грижа и можеше да се посвети изцяло на работата. Тя щеше да бъде вбесена, когато узнаеше, че й е отредена ролята на втори пилот, но когато се наложеше, би се справил с нейната избухливост.
За Хамънд Крос днешният ден бе ново начало, което всъщност бе започнало още предната нощ.
Завъртя волана с една ръка, посегна към джоба на сакото си, извади парчето хартия и погледна адреса, който по-рано бе записал.
Стефи задъхано се втурна в болничната стая.
— Дойдох възможно най-бързо. Какво пропуснах?
Смайлоу се бе свързал с нея по клетъчния й телефон малко след като бе излязла от къщата на Хамънд. Беше спазил обещанието си да й се обади веднага щом завеждащият отделението даде разрешение пациентите му да бъдат разпитани.
— Искам да вляза заедно с теб, Смайлоу — бе казала тя по телефона.
— Не мога да те чакам. Възможно е докторът да промени решението си, ако не отида веднага.
— Добре, тръгвай, но върви бавно. Идвам.
Кварталът на Хамънд не бе далеч от болницата. Въпреки това Стефи бе превишила всички ограничения на скоростта, за да стигне. Бе нетърпелива да узнае дали пациентите с хранително отравяне са видели някого до апартамента на Петиджон в хотела му.
Когато пристигна, спря за миг на прага, след това пристъпи по плочките към леглото. На него лежеше мъж на около петдесет години с бледо лице, хлътнали очи и тъмни кръгове около тях. В лявата му ръка бе включена система. До нощното шкафче бяха поставени леген и подлога.
На един стол от другата страна седеше жена. Стефи предположи, че е съпругата му. Не изглеждаше болна, а само изтощена. Явно все още не се бе преоблякла от разходката. Беше с маратонки, къси панталони и тениска с фосфоресциращ надпис: „Момичета от Юга“.