— Господи!
Прокара пръсти през косата си, закри лице и почти се предаде на недоверието и отчаянието, които го обземаха. Какво, за бога, щеше да прави?
Не можеше изведнъж да се пръсне, което му се струваше, че ще се случи всеки момент. Какво щастие би било да се измъкне от този офис, да напусне Чарлстън и щата, да избяга и да се скрие от надигащия се ураган и скандала, който неизбежно щеше да последва.
Но бе твърде силен, за да постъпи така. Имаше вродено чувство за отговорност и родителите му го бяха възпитавали в това качество през всеки ден от живота му. По-скоро би повярвал, че ще полети, отколкото да приеме мисълта за бягство.
Положи усилие да се изправи и срещу втората жестока истина. Тя бе скрила името си от него не за да направи изживяването по-вълнуващо, както бе успяла да го заблуди. Бяха прекарали заедно един час на панаира, преди дори да му хрумне да я попита как се казва. Бяха се засмели, че едва тогава се сещат за това, с което обикновено започва общуването между двама души, които се срещат за първи път.
— Всъщност имената не са важни, нали? Не и когато на хората им е толкова приятно заедно.
Той се съгласи.
— Да. „Какво е името?“ — продължи да цитира по памет пасажа от „Ромео и Жулиета“.
— Звучи чудесно! Хрумвало ли ти е да напишеш този стих?
— Да, но никой не би го купил.
От този момент всеки път, когато я попиташе за името й, тя избягваше отговора със същата шега. Като глупак Хамънд си бе помислил, че е фантастично да останат анонимни, докато се любят. Това правеше приключението още по-вълнуващо и той не виждаше в него нищо лошо или опасно.
Смущаващо, но възможно бе Алекс Лад през цялото време да е знаела кой е и срещата им да не е била случайна. Да не е съвпадение, че тя бе влязла в шатрата малко след него. Може би всичко бе планирано. През останалата част от вечерта съзнателно се бе опитвала напълно да го обърка и да го накара да допусне компромис със съвестта си.
Очакваше да разбере до каква степен. Но дори най-малката проява на пристрастност би могла да се окаже фатална за процъфтяващата му кариера. И най-незначителното обвинение можеше да се превърне в непреодолима пречка. А скандал от такава величина със сигурност би го накарал да забрави всяка надежда, че ще наследи Монро Мейсън на поста му като юрист номер едно на областта Чарлстън.
Отново се наведе над бюрото си и закри лице. „Твърде хубаво, за да бъде истина.“ Банална, но неоспорима фраза. По време на следването си бе посещавал с приятели един бар, наречен „ТеНеЕСП“, съкратено от „Тук не е страната на приказките“. Невероятната нощ с най-неустоимата жена, която бе срещал, щеше да му струва скъпо. Можеше да загуби всичко.
Защо се бе държал като пълен глупак и бе попаднал във внимателно поставения капан? Не обвиняваше човека или хората — ако бе свързана по някакъв начин с Петиджон, — които го бяха заложили, а по-скоро себе си заради безразсъдната си постъпка.
Макар и с отворени очи, не бе забелязал известната от памтивека клопка за един мъж. Сексът бе надежден метод мъжът да бъде подтикнат към компромис със съвестта си. Безброй събития от историята на човечеството го доказваха. Никога не бе предполагал, че самият той може да бъде толкова наивен, но очевидно беше.
Глупостта можеше да бъде простена. Но не и възпрепятстването на правосъдието.
Защо веднага не бе признал пред Смайлоу и Стефи, че е разпознал жената от скицата?
Защото бе възможно да е напълно невинна. Онзи Даниелс можеше да е сбъркал. Ако наистина бе видял Алекс Лад в хотела, съдбоносно значение щеше да има часът. Хамънд помнеше с точност до минути кога се бе появила в шатрата за танци. Като се имаше предвид какво разстояние е трябвало да измине с колата си и задръстването, не би могла да стигне, ако бе излязла от хотела във… Бързо пресметна. След пет и половина. Ако медицинската експертиза докажеше, че смъртта е настъпила след този час, тя не можеше да е убиецът.
„Добър аргумент, Хамънд. Измисли го със закъснение. Страхотно решение.“
Но бе факт, че дори не му бе хрумнало да идентифицира Алекс Лад.
От мига, в който бе затаил дъх при вида на портрета й и с абсолютна сигурност я бе познал, бе също толкова сигурен, че няма да разкрие името й.
Когато видя нарисуваното лице и си спомни как бе изглеждало на възглавницата до него, не се замисли какъв избор има и не прецени какво би спечелил или загубил, ако премълчи истината. Тайната му бе запазена. Поне засега бе успял да я защити. От този момент бе загърбил всички правила на етиката, които проповядваше. Мълчанието му бе съзнателно нарушение на закона, на който се бе заклел да служи, и предумишлен опит да възпрепятства разследването на едно убийство. Дори не осъзнаваше колко сериозни последствия би имало това за него.