— Калибърът е същият като на револвера, е който е убит Петиджон.
— Трийсет и осми. Съвсем не е колекционерска рядкост, мистър Смайлоу.
Той отвърна с неизменната си студена усмивка:
— Права сте. — Потърка вежди, сякаш бе притеснен. — Но имаме доказателство, че притежавате пистолет, а разказът ви как сте го загубили звучи неправдоподобно. Забелязали са ви на местопрестъплението малко преди приблизителния час на смъртта. Установихме, че сте ни излъгали за местонахождението си в онази вечер. Нямате алиби. — Повдигна рамене. — Опитайте се да прецените нещата от моята гледна точка. Всички тези важни елементи сочат едно.
— Какво?
— Че вие сте нашият убиец.
Алекс отвори уста, за да възрази, но за свое изумление не успя да промълви нито дума. Франк Пъркинс попита вместо нея:
— Готов ли си да я арестуваш, Смайлоу?
За миг детективът задържа поглед върху нея.
— Все още не.
— Тогава си тръгваме.
Този път адвокатът не му даде възможност да спори. Алекс нямаше желание да продължава. Бе изплашена, въпреки че се стараеше да не издава страха си.
Важна част от работата й бе да разгадава израженията на пациентите си и държането им, за да прецени какво мислят, а то в много случаи бе различно от това, което казваха. Позата и жестовете им противоречаха на словесните твърдения. Освен това интонацията им често бе по-изразителна, отколкото самите думи.
Сега приложи умението си, за да разбере Смайлоу. Лицето му бе като изсечено от мрамор. Беше я погледнал в очите и напълно откровено я бе обвинил в убийство. Само човек, напълно уверен в това, което прави, би могъл да се държи така решително и сурово.
А Стефи Мъндел изглеждаше готова да заподскача и радостно да запляска с ръце. Уповавайки се на опита си да разгадава поведението на хората, Алекс можеше да каже, че и двамата са убедени, че нещата се развиват в тяхна полза.
Но реакциите им не бяха така важни за нея, както тази на Хамънд Крос. Със смесено чувство на очакване и ужас тя се обърна към вратата и го погледна.
Стоеше, облегнал рамо на стената, кръстосал крака. Ръцете му бяха отпуснати, с преплетени пръсти. Леко бе събрал вежди. Неопитен наблюдател би го сметнал за спокоен и дори безразличен.
Но за Алекс бе очевидно, че едва сдържа чувствата си. Съвсем не бе така нехаен, както искаше да изглежда. Издаваха го притворените клепачи и стиснатите устни. Отпуснатите ръце и кръстосаните крака не бяха признак на отегчение.
Може би съзнателно бе заел тази поза.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Мечтата на всеки театрален режисьор бе да го наеме за ролята на „смешника“. Първо заради името му — Харви Нъкъл. Винаги бе подтиквало околните да измислят подигравателни прякори. Съучениците, а по-късно колегите му съчиняваха хиляди шеги за него и бяха безмилостни.
Освен името си, Харви Нъкъл имаше удивително подходяща външност за ролята. Всичко в него съответстваше на стереотипа: очилата с дебели стъкла, бледото лице, хилавото тяло и вечно сополивият нос. Всеки ден носеше папионка. Когато времето в Чарлстън захладнееше, обличаше пуловери с V-образно деколте под вълнените си сака. През лятото ги заменяше с тениски и кадифени костюми.
Единственото му достойнство — по ирония на съдбата също типично — беше това, че бе компютърен гений. Служителите от градската администрация, които го обсипваха с подигравки, започваха да любезничат, когато възникнеше проблем е компютрите. В такъв случай винаги изричаха една и съща фраза: „Повикайте Нъкъл. Доведете го веднага.“
Във вторник вечерта той влезе в бара „Шейди Рест“, тръсна мокрия си чадър и разногледите му очи примигнаха от гъстия цигарен дим.
Лорета Буут, която го очакваше, изпита съчувствие. Харви бе дребничък, невзрачен червей, но мястото му съвсем не бе в „Шейди Рест“. Като че ли леко се успокои, когато я видя да идва срещу него.
— Помислих, че съм записал грешен адрес. Какво ужасно място! Прилича на гробница.
— Благодаря ти, че дойде, Харви. Радвам се да те видя. — Преди да избяга, което сякаш се канеше да стори, Лорета го сграбчи за ръката и го повлече към едно сепаре. — Добре дошъл в моя офис.
Все още треперейки, той разтвори мокрия си чадър под масата, оправи реверите на сакото си и намести очилата над дългия си тесен нос. Когато свикна с полумрака и огледа останалите клиенти, потръпна.