Стивън я погледна като момче, което желае да достави удоволствие на майка си.
— Е, как се справих?
Тя го измери с мрачен поглед, без да смее да сведе очи към мускулестите му крака.
— Може би си успял да измамиш някои от тези лековерни люде, но за мен си англичанин и ще си останеш винаги такъв. Променил си дрехите си, но това още не означава, че си променил нрава си! — Тя се обърна рязко и се запъти към входната врата.
Стивън смръщи чело и се загледа след нея. Той наистина искаше новите му сродници да забравят че е англичанин. Искаше дори… Там го удари по рамото.
— Я не увесвай нос! Какво толкова е станало?
Стивън се огледа бързо и забеляза, че шотландците се смеят.
— Тя е чудесен водач на клана — продължи невъзмутимо Там, — но все пак си остава жена. Нищо чудно, че се ядоса, като те видя да танцуваш с младите хубавици.
Стивън се усмихна измъчено.
— Много бих искал да си прав…
— Защо не отидеш при нея и не се опиташ да я успокоиш?
Стивън искаше да му отговори, че каквото и да стори, Алисия няма да е доволна, но каква полза, ако започнеше да се оплаква пред всички от брачните си неволи? Той кимна кратко и влезе в къщата. Намери жена си наведена над един стан. Уж съсредоточена в работата си, тя даваше указания на жените какви цветове да подберат за новите наметала.
— Стивън! — извика изненадано една от тъкачките. — Много добре изглеждате! — Очите й се вторачиха жадно в голите му крака.
Стивън се обърна, но като видя лицето на Алисия, усмивката замръзна на устните му. Тя избяга от стаята и той успя да я настигне едва в края на стълбището.
— Какво ти става, за Бога? Аз исках да те зарадвам с шотландските дрехи, а ти ме посрещаш като смъртен враг! Напи ти поиска да стана шотландец!
— Шотландските одежди няма да те превърнат в истински шотландец — отговори ледено тя и му обърна гръб.
Стивън улови ръката й.
— Не е само това. Има и нещо друго, което те потиска. Ще ми кажеш ли какво е?
— Какво толкова би могло да ме потиска? Омъжиха ме за един враг. Аз…
Стивън сложи пръст на устните й.
— Тъгата ти е предизвикана от друго — поправи я меко той и погледна изпитателно лицето й. Тя сведе очи, за да скрие болката си. Не искаше той да види тъгата й. Стивън спусна ръце към китките й и усети, че лявата й ръка стиска някакъв предмет. — Какво носиш? — попита предпазливо той.
Алисия се опита да се изтръгне от яката му хватка, но той разтвори пръстите й. Взе сребърната тока и прочете гравираните думи.
— Някой ти е дал това днес, така ли?
Тя кимна безмълвно.
— Токата е била на баща ти, така ли? Алисия сведе глава и отново кимна.
— Алисия — заговори бавно Стивън и в гласа му имаше искрено вълнение, — искам да ме погледнеш. — Той сложи ръка под брадичката й и я повдигна към лицето си. — Искам да разбереш, че много съжалявам за случилото се с баща ти и другите.
— Откъде знаеш как се чувствам? — изфуча разярено тя. Издърпа бързо ръката си, като вътрешно се проклинаше, че при пастелните му думи сърцето й направи огромен скок. За малко да му повярва!
— Знам какво означава да загубиш майка си и баща си — продължи търпеливо той. — Убеден съм, че моята болка не е била по-малка от твоята.
— Аз не съм убила баща ти!
— И аз не съм убил твоя баща! Или поне не със собствените си ръце! — Стивън започваше да се ядосва. — Изслушай ме поне веднъж, опитай се да вникнеш в думите ми! Говоря ти като съпруг, не като пионка в политическия шах на кралете. Ние с теб сме мъж и жена. Това е факт и не може да се промени. Можем да бъдем щастливи. Знам, че можем, ако ти проявиш готовност да ми повярваш поне малко.
Лицето й помрачня, очите се вледениха.
— За да можеш да се хвалиш пред хората си, че една шотландка яде от ръката ти, нали? Сега сигурно ще се опиташ да привлечеш и мъжете на своя страна, както направи това с жените ми?
— На моя страна? — изкрещя вбесено Стивън. — Проклятие! Прекарах цял ден навън в това студено време, за да се харесам на теб и на хората, които са ти толкова скъпи, а ти се държиш като… — Той я отблъсна от себе си и й обърна гръб. — Върви и се удави в омразата си! Вече няма да ти досаждам — нито денем, нито нощем! — После се отдалечи с големи крачки.
Алисия не смееше да се помръдне. Мина много време, докато се овладя и се запъти нагоре по стълбата с натежали като олово крака. Толкова искаше да му повярва. Имаше нужда от съпруг, на когото да може да разчита. Но как, как да му се довери? Какво щеше да стане, ако жадните за плячка англичани нападнеха отново земите й? На чия страна щеше да застане Стивън? Нима можеше да поиска от него да се бие срещу сънародниците си?