— Вие ще се изкачите първа. Аз ще чакам.
— Не ми противоречи! Това е заповед! — Тя дръпна два пъти въжето и усети опъването му. Мъжете започнаха да теглят. Смръщила чело, Алисия се взираше загрижено след издигащия се Алекс. Той се удари в един остър камък и изохка от болка. Счупеният му крак трябваше да изтърпи още удари.
Когато Алекс изчезна от погледа й, тя се притисна до скалата и затвори за миг очи. Изведнъж се почувства съвсем сама, изоставена от всички. Обзе я луда паника. Мисълта за Алекс бе успяла да отвлече вниманието й от страха, но сега нямаше за кого да мисли. Куражът я напусна. Алекс беше на сигурно място и тя си пожела да беше сега при Стивън, в силната му прегръдка, а в стаята да гори буен огън.
Въжето около талията й се опъна и тя разбра, че сега не е време за мечти. Ала дори когато се понесе нагоре, стиснала с две ръце дебелото въже, за да намали натиска върху хълбоците си, не можа да прогони образа на Стивън от съзнанието си.
Затова и изобщо не се изненада, когато видя, че именно Стивън, подпомогнат от Там, я изтегли на платото. Той протегна ръце към нея, хвана я под мишниците и я изправи на крака. После я притисна до гърдите си с такава сила, че ребрата й изпукаха. Алисия не се възпротиви. Изпитваше единствено радост, че не е сама, че е спасена. Той я отдалечи малко от себе си, взе лицето й между ръцете си и я разгледа внимателно. Очите му бяха тъмни, обрамчени от дълбоки сенки. Тя понечи да му каже колко се радва да го види, но изразът в очите му не й позволи да произнесе тези думи.
Ръцете му се отделиха рязко от лицето й и започнаха да опипват тялото — безлично и безстрастно. След малко Стивън я метна на рамото си и провери здрави ли са краката й. Като откри изранените места по коленете и бедрата, устата му изтъня в гневна линия. Нежните чувства, които вълнуваха Алисия допреди миг, отлетяха някъде много далеч. Как смееше да се отнася така с нея пред най-добрите й мъже!
— Пусни ме веднага! — нареди ледено тя.
Стивън се направи, че не я чува, и вдигна глава към Там, който ги наблюдаваше загрижено.
— Няколко драскотини, няколко охлузвания, но нищо тревожно.
Там кимна и се изправи. Изглеждаше остарял с десет години, макар че на лицето му грейна облекчена усмивка. Алисия риташе с крака и се бранеше срещу ръцете на Стивън.
— Свърши ли с прегледа? — попита високомерно тя. — Крайно време е да се приберем в къщи.
Стивън обърна глава и тя потръпна от страх. Мъжът й беше бесен от гняв. Дъждът отслабна, на изток се очерта сива ивица. Тя се опита да се освободи от хватката му, но не успя.
— Трябва да се погрижа за Алекс.
— Всичко необходимо е вече сторено — проговори през стиснати зъби Стивън. После стисна здраво китката й и я повлече след себе си към коня си.
— Заповядвам ти да ме пуснеш веднага — изсъска ядно тя, но не смееше да говори високо, за да не я чуят сънародниците й.
Стивън се обърна рязко и я дръпна с все сила към себе си.
— Ако кажеш само още една дума, ще ти вдигна ризата и ще ти нашаря задника, както заслужаваш! Няма да те пусна, докато не те насиня от бой. Алекс е много по-добре от теб, затова не ме предизвиквай. Разбра ли ме?
Алисия вирна брадичка и го изгледа с искрящи от гняв очи. Ала не посмя да му даде повод да изпълни заплахата си.
Стивън я сложи грубо на седлото. Зъбите й вече тракаха от студ. Той се метна на своя кон и улови юздите на жребеца й.
— Ще ме следващ ли доброволно или трябва да те тегля като товарно животно?
Алисия стисна здраво зъби, за да не изкрещи. Той наистина смяташе да я води за юздите като непослушно дете!
— Ще яздя след теб — отговори тя и изпъна тесните си рамене. — Доброволно.
Двамата тръгнаха напред и скоро се отдалечиха от мъжете, които още не бяха възседнали конете си. Алисия не се обърна нито веднъж. Унижението, на което я бяха подложили, пареше като огън. Нейните хора я уважаваха, подчиняваха й се, а Стивън се отнасяше с нея като с малко дете, лишено от правото на глас. Раб тичаше след коня й, макар че досега не беше направил опит да се намеси в разправията й със Стивън.
Яздиха повече от три часа и Алисия разбра, че целта на пътуването им са най-северните й имоти. Страната, която прекосиха, беше сурова, хълмиста, с много рекички, които трябваше да прецапат. Стивън запазваше равномерно темпо и никога не се оглеждаше. Очевидно усещаше по инстинкт кога трябва да се забави, за да не я загуби.
Алисия беше уморена до смърт. Не беше хапвала нито залък хляб от снощи, а битката в пасището й изглеждаше отдавнашна и нереална. Беше толкова гладна, че стомахът й се беше свил на топка. Дъждът беше отслабнал, но студените капки изсмукваха топлината от тялото й и зъбите й не преставаха да тракат. Краката й бяха подути и разранени. Не можеше да си намери място на седлото, защото задните й части също бяха пострадали.